САМО МОЙ /YOONMIN/

Епилог

-Виновен!

Присъдата кънтеше в ушите на Джимин. Една едничка дума, която го смразяваше целия. Една едничка дума, която описваше агонизиращото му съществуване и начина, по който се чувстваше всеки миг – виновен.

Утрото блестеше в очите му, юлското слънце го огряваше и приканваше да стане. Надигайки се в леглото и разтривайки слепоочия, благодареше, че бе успял да поспи. Беше изгълтал три таблетки приспивателно, за да се почувства сякаш в кома и да парализира съзнанието си до такава степен, че да попречи на кошмарите да го разкъсат и тази нощ. Виеше му се свят и виждаше на черни петна, по памет достигна банята. Напръска лицето си със студена вода няколко пъти и погледна образа в огледалото. Все едно и също виждаше всяка сутрин. Все едни и същи подпухнали клепачи, тъмни петна под очите и безизразно изражение. Чувстваше се жалък пред собствения си поглед. Беше слаб, изпит от умора. Косата му бе израснала и естествения черен цвят се сливаше с вече пожълтялото русо, допринасяйки към окаяния му вид. Но той сякаш не забелязваше това. Вглеждаше се надълбоко, зад бледата кожа, зад зачервените очи и напуканите устни. Виждаше нещо много по-жалко от това и опитваше да се пребори с него. Виждаше страховете си, вината, мъката и отчаянието, които крещяха в съзнанието му. От тях не можеше да избяга, те се бяха превърнали в част от него, на която не можеше да обърне гръб, както на огледалото.

С тези мисли се сблъскваше винаги след сън – припомняше си ужасяващата реалност, в която щеше да съществува и това денонощие.

Родителите му го очакваха на кухненската маса с приготвена закуска. Храна той нямаше и да докосне, за да не заличи чувството на глад, което малко или много го разсейваше и му помагаше да се самонакаже.

-Как спа, скъпи? – попита го майка му с пресипнал глас и му поднесе чиния с препечена филия.

-Добре – прошепна Джимин, колкото да не я разтрои и зачопли хляба с пръсти.

За последните шест месеца се беше убедил, че няма нищо по-ужасяващо от това да вижда сълзи в очите на другите. Те не заслужаваха да страдат.

-Всичко свърши, Джимин, време е да си отдъхнеш – каза баща му и погали гърба му утешително. И двамата бяха впили очите си в него, с надеждата да видят поне малко подобрение. Джимин знаеше това много добре. Именно затова се усмихна. Усмивките бяха позволени, но не и щастието.