САМО МОЙ /YOONMIN/

82

Нощта след побоя Джимин не успя да заспи. Нямаше сили дори да се облече. Сви се на леглото и неподвижно изчака кошмарът да легне до него и да го обгърне с ръце. Юнги не каза нищо повече след заплахата си. Заспа, държейки Джимин в ръцете си, като затворник. Не го пусна дори за миг.

А Парк се чудеше колко още ще бъде негов заложник. Колко още ще играе ролята на отдушник. Колко още ще усмирява яростта му с тялото си. Колко още ще обича, ще отравя сърцето си в собствената си илюзия. Може би това беше краят. Може би тук и сега свърши всичко. Но какво му остана? Какво трябва да направи? Можеше да се подчинява и послушно да чака принцът на бял кон, онзи Юнги, който се усмихваше и казваше обичам те. Можеше да сложи край и просто да се махне от живота му, за да започне да живее своя. Но как? Той щеше да го убие, щеше да го удуши, да го удави, да го прободе. Щеше да изтръгне сърцето му, както в ужасяващите сънища. Джимин не можеше да бяга. Къде щеше да иде? Беше го страх, не искаше да го боли, не искаше някой да отнеме живота му. Това беше единственото, което му остана – правото да съществува. Не беше готов да се откаже от това.

Нямаше друг избор освен да остане. Нямаше.

***

Юнги се събуди в ранни зори преди алармата си. В спалнята беше сумрачно, макар и завесите да бяха дръпнати отстрани на прозореца. Денят все още не бе пораснал и слънцето изгряваше късно. Беше тихо. Толкова тихо, че можеше да се чуе накъсаното дишане на току-що заспалия Джимин, чиито клепачи потрепваха в неспокойния сън. Цяла нощ Юнги дремеше с притворени очи, слушайки плачът му. Момчето трепереше в ръцете му, а той не знаеше как може да го успокои. Беше трудно да пребори себе си. Беше трудно и да се бори със страховете си. Боеше се, че Джимин наистина ще го остави. Боеше се, че ще избяга от него и сякаш за да се застрахова, го държеше дори в съня си. Нямаше да му позволи да си тръгне. Нямаше да му позволи да остане сам.

Мисълта, че бе бил заменен бързо разпалваше кръвта му. Мисълта, че неговият Джимин е бил в чужди ръце го влудяваше. Не знаеше подробности, но може би не искаше и да научава. Колко дълбоки са били отношенията между Джимин и Техюнг? Кога бе започнало всичко? Възможно ли беше Джимин да е влюбен в друг?

Страховете и тревогите го правеха нестабилен. Започваше да мисли нелогично, действията и думите му ставаха прибързани и всичко около него добиваше вида на хаос. Без ред, без правила. Не можеше да овладее бурята в себе си и единственият лек, който му бе известен, беше Джимин. Искаше го близо до себе си, а живот без него не съществуваше.