САМО МОЙ /YOONMIN/

28

Сутринта бе наистина тежка. Юнги стана без аларма, такава не му бе нужна, просто бе бил буден през по-голямата част на нощта. Усещаше силно главоболие, което се беше превърнало в нещо обичайно последните дни. Премлясна няколко пъти, осъзнавайки, че бе пропуснал да измие зъбите си миналата вечер. И по-миналата...

Надигна се от неудобното си място и протегна ръце във въздуха. Чу се звучно изпукване, последвано от тежка въздишка. Бавно запристъпва, влачейки крака, до бар плота и си сипа чаша вода. Изпи я почти наведнъж, течността навлажни пресъхналото му гърло и го освежи макар и малко.

Въпреки ужасното си настроение и състояние, нямаше как да пропусне работа. Всъщност изпитваше голямо желание да напусне дома си и да избяга. Отново.

Погледна часа на телефона си, установявайки, че има предостатъчно време. Време, което бе ненужно в момента. Запъти се към банята, усещаше силно напрежение в пикочния си мехур, което имаше намерение да освободи. Застанал пред вратата на спалнята, той обхвана дръжката с неприсъща несигурност. Знаеше си, още когато купуваше къщата, си знаеше, че една единствена баня в спалнята би била недостатъчна. И сега, когато искаше да избегне Джимин, как да използваше тоалетната? Не бе и предполагал, че ще стане толкова жалък.

Събра смелост и влезе в тихата стая. Тиха и празна. Лампата беше светната, завивките - на топка върху леглото. Юнги стрелна поглед към банята, където, предполагаше, бе Джимин.

Стоя загледан в тази точка няколко секунди, докато слухът му улавяше течащата чешма. Дори не усети, когато този звук заглъхна и остана изненадан от отварянето на вратата.

Парк се сепна при вида на другия, но бързо сведе глава. Направи опит да мине покрай него, когато бе спрян. Юнги беше обхванал китката му в здрава хватка и не изглеждаше да има намерение да го пусне. Русокосият изпусна въздуха, от дробовете си, бавно.

Настана тишина. Никой не помръдваше. Бездействието продължи прекалено дълго. По-малкият плахо докосна ръката на Юнги със свободната своя и опита да се освободи. Мин не реагираше по никакъв начин, докато докосването не се превърна в яростно дърпане. Чернокосият се свести и грубо издърпа момчето пред себе си.

Джимин изскимтя изненадано, озовавайки се срещу другия. Юнги държеше китката му срещу гърдите си, стискаше толкова силно, че в очите на русокосия се бяха появили сълзи от болка. Парк нямаше намерение дори да го погледне, не искаше да го прави, но ако този мъж се водеше негов годеник, негов любовник, то той трябваше да бъде наясно с емоциите му.

Съедини очите си с тези на насилника. Желаеше да му покаже толкова много, да му покаже болката, да му разкрие тъгата, да го запознае с отчаянието. Да го сблъска с омразата.

За Юнги тези очи бяха най-голямата слабост, най-големият страх. Почувства се нищожен, срамът, страхът, самотата. Всичко се разми и стана едно. Случваше се отново. Нямаше контрол над действията си.

Сякаш бе инстинкт, инстинкт за оцеляване, за опазване на своето, за спасение.

И преди да може да го спре, то пое контрола.
- Научи си урока, нали? - Просъска студено.

Джимин свъси вежди.
- К-ак-кво? - Въпросът бе последван от няколко жални хлипове.

Два тънки пръста се увиха около брадичката му, напътствайки главата му. Мин се озова на сантиметри от по-малкия. Очите му бяха потъмнели и присвити. Устните му се извиха в иронична усмивка.
- Толкова си жалък и страхлив. Погледни се! - Изплю жестоко. - Малка кучка. Едно знаеш да правиш - изсмя се с надсмешка - само да си разтваряш краката.

А тези думи дори не бяха предазначени за него. Кой бе жалкия? Кой бе страхливецът? Кой бе грешният?

Бузите на Джимин вече бяха мокри. Думите бяха болезнени. Изведнъж усети прилив на гняв. Отчаянието и плахостта отстъпиха на отдавна здържаната ярост.
- Мразя те - прошепна Парк. Не бе наясно с чувствата си, но в едно бе сигурен - сега сърцето му изпитваше чиста омраза. В този момент можеше да почувства само омразата.

Мин разтвори устни, но не последваха думи. Разхлаби хватката си несъзнателно, завладян от шока. Джимин бързо се отскубна и напусна стаята, бягайки.

А Юнги остана там, във все същата поза, загледан във все същата точка. Там, където очите на любимия му бяха подарили истината, още преди думите да го сторят. Там, където сърцето му прескочи удар и сякаш се пропука.

Една самотна сълза остави мокра пътечка по бузата му.

***

Какво мислите ще се случи? А защо Юнги прави всичко това?

Ще се радвам да прочета предположенията ви.