САМО МОЙ /YOONMIN/

64

Джимин тичаше по мократа улица. Силният вятър се сблъскваше с топлата му кожа и го караше да трепери. Обличаше якето си в движение, не можеше да си позволи да спре. Краката му се поддаваха под напрежението, сърцето му щеше да изскочи. Достатъчно далеч ли беше?

Останал без сили, той забави крачка. Не се сдържа и извърна глава назад. Беше сам, никой не го следваше. Не знаеше къде се намира, улиците бяха тесни и пусти. Вървеше без посока, бягаше, като страхливец. А какво друго му оставаше? Беше уплашен, наистина уплашен. Техюнг го целуна! Нямаше как да го очаква. Какво се случваше? Всичко беше толкова объркано.

Джимин въздъхна тежко и седна на автобусната спирка, покрай която минаваше. Внезапно чувство на вина го заля, гърлото му се стегна, сякаш се задушаваше. Беше оставил Техюнг сам с терзанията си. Може би и на него не му беше лесно. Но кой беше виновният в този случай? Техюнг знаеше, че Джимин е обвързан, знаеше за силната му обич, знаеше, че те двамата си бяха само приятели. Джимин никога не беше показвал друго. Никога! Нали? Нима Те го харесваше? Но те се познаваха от съвсем скоро. Джимин не можеше да разбере.

- Ами, ако иска да спи с мен? - запита се Чим притеснено. Лоши спомени от миналото го навестиха, всявайки още и още тревожност у момчето. Всички ли искаха това? Всички жадуваха за секс, това ли беше?

А Джимин му бе споделил толкова много, надяваше се на неговата подкрепа. Мислеше го за близък приятел, за някой, който го разбира. За някой, който го цени, такъв какъвто е. Момчето посегна да избърше сълзите си. Не знаеше какво да си мисли. Приятелството им бе съсипано. Чудеше се дали ще може да го погледне отново. Беше засрамен от постъпката си, от неговата постъпка. Беше уплашен, объркан, наранен. Сърцето му се бунтуваше в гърдите, ушите му бучаха, ръцете му трепереха. 

Телефонът зазвъня в джоба му. Джимин го извади, прочитайки познатото име. Човекът, за който не спираше да мисли.

Дълго гледа в екрана. Той изгасна, но веднага след това светна пак. Техюнг звънеше и звънеше. Джимин спря звука си и го прибра обратно в джоба. Стана му болно за това, което беше загубил. Техюнг беше мил човек, нима бе способен на нещо такова? Може би и той беше объркан толкова, колкото него.

Джимин се облегна назад, загледан в сивото небе. Понякога му се щеше да не бе напускал родния си град. Там, заедно с родителите и приятелите си, всичко щеше да бъде много по-лесно. Мислите му отново се завъртяха около Техюнг. Редно ли беше да го обвинява? Сърцето не премисляше и Джимин беше много наясно с това. Може би Те не бе целял да го нарани, може би бе сбъркал. Може би бе видял някакъв знак. Джимин не знаеше и нямаше как да разбере, докато не говори с него. Но не беше готов за това. Имаше нужда да помисли, да мисли още и още.