САМО МОЙ /YOONMIN/

23

Джимин гледаше телефона в треперещите си ръце. Отдавна бе прочел името "Мама" на екрана, но така и не събираше смелост да вдигне. Надяваше се тя просто да се откаже, но като си я представеше как трескаво очаква отговор от другата линия, сърцето му се сви. Не бе чувал възрастната жена от доста време, а знаеше колко щастлива я правят разговорите със сина ѝ.

Какво да ѝ кажеше? Когато го попиташе "Как си, скъпи?" как да я излъжеше?

Момчето прехапа устна притеснено и плъзна пръста си по зелената слушалка. И той имаше нужда от утеха, имаше нужда от нея.

- Джимини, зравей, миличък! - Поздрави жената бодро и Парк не можеше и да си представи колко широка бе усмивката ѝ.
- Здравей, мамо! - Отвърна на свой ред русокосият, опитвайки поне малко да измитира нейната бодрост.
- Леле, скъпи, от кога не сме се чували! Как си? Какво правиш? Здрав си, нали? А храниш ли се? Имам толкова много неща да ти кажа и толкова да разпитвам! Как минават дните ти? Разказвай! - Такава си бе загрижената майка, просто искаше да научи толкова много и ако можеше, наведнъж.
- Добре съм, мамо - Джимин се усмихна, напълно осъзнавайки колко му бе липсвал гласът ѝ. - Всичко е наред, здрав съм и не пропускам да се храня - отговори отчетливо момчето, на всеки въпрос.
- Браво, маме, така те искам! Как е Юнги? - Разбира се семейството знаеше за връзката на Джимин (само розовата част) и нямаше как въпросът за другото момче да бъде пропуснат.
- Добре е, работи много, но е добре - Парк преглътна тежко, надявайки се темата да приключи.
- А той как се храни? Миналият път, когато идвахте ми се стори много слаб. Хубаво му готвиш, нали? - Не спря да любопитства жената.
- Да, мамо, разбира се. Все пак съм твой син - чу се звънлив смях от другата страна и Джимин за миг си отдъхна.

Но само за миг.

- Гледах по новините нещо за фирмата - започна майка му плахо. - Всичко наред ли е?
- Да, Юнги се справя - русокосият сведе поглед така, сякаш майка му можеше да види виновните му очи. Та той дори не знаеше за какво става дума. Тези дни единственото, за което можеше да мисли, бе как да избягва чернокосия.
- Чудесно... - усети се недоверието в гласа ѝ, но жената не искаше да задълбочава темата, все пак по-важен бе синът ѝ. - Ти намери ли си работа, Джимини.
- Аз...не съм.
- Скъпи, нали си говорихме нещо - отвърна малко разочаровано майка му.
- Знам, мамо. Просто...
- Не можеш да оставиш всичко на Юнги. Той е добро момче и знам колко много те обича. Няма да те лиши от нищо, сигурна съм. Просто да се прибере и да няма миг покой...Не оставяй всичко на неговите плещи, скъпи. Знам, ти си работлив и непритенциозен. Бързо ще си намериш нещо, макар и малко, с което да помогнеш на Юнги. Това че...
- Мамо, знам! - Джимин отвърна хапливо. Не това бе целта. Момчето въздъхна и продължи. - Виж, опитвах да ти кажа, че си търсех работа, дори се явих на няколко интервюта, но Юнги заяви, че иска да съм си вкъщи. Не искал като се прибере да завари празна къща, пък и доходите били предостатъчни - обясни русокосият. Не излъга, макар не точно толкова учтиво да му бе наложена забраната изобщо да си търси работа. Каквато и да била.
- Сигурен ли се, че...
- Да, мамо.
- Ох, добре, скъпи. Виж, това е мъж. Толкова е млад, а вече си е уредил живота.