САМО МОЙ /YOONMIN/

7

Джимин седеше на верандата, увит в дебело одеало, взирайки се в звездите. Взираше се, но не ги виждаше. Студеният вятър разрошваше косата му, пръстите му, държащи одеалото, бяха премръзнали отдавна. Не чувстваше нищо, нищо не му бе останало. Нощта бе тиха, не се чуваше нито звук, не преминаваха коли, не пееха щурци, беше тихо. Прекалено тихо.

Парк въздъхна и отпусна захвата си около одеалото. То се свлече спокойно на земята, тялото на русокосия, покрито от една тънка тениска, на мига потрепери. Момчето се отпусна назад в стола, на който седеше. Идеше му да крещи, да плаче с глас, но нямаше сили за нищо. Просто се отпусна. Очите му отдавна бяха пресъхнали и да искаше не можеше да заплаче. Той ги затвори, с желанието да се пренесе някъде другаде. Някъде далеч от това мъчение, далеч от Юнги. Този, който го караше да се чувства безсилен, използван, унижен, ненужен, да се чувства като боклук. Обичаше ли го?

Някога сърцето му туптеше за този мъж, за усмивката му, за погледа му изпълнен с любов, за нежните му ласки, за гласа му. Може би се влюби твърде бързо, твърде лекомислено. Може би бе твърде наивен. Не знаеше какво изпитва сега. Искаше да си тръгне и макар, че Юнги не го пускаше, дали Джимин бе способен на това? Дали ако му се отдадеше възможност щеше да го напусне? Чим не бе жесток, не можеше да си го причини, не можеше да бъде далеч от този когото обичаше. Русокосият живееше за стария Юнги, за онзи, който го обичаше истински и не спираше да го показва. Джимин живееше за миналото.

***

Юнги паркира колата пред къщата и слезе мудно. Бе прекарал едни мъчителни три часа във фирмата, изготвяйки стратегия заедно с Техюнг. Трябваше да спечели симпатиите на няколко човека, които видно се дърпаха, отказвайки да подпишат без да получат това, което искат. А Юнги не възнамеряваше да се води по свирките им.

Той отключи входната врата и пристъпи в тъмния коридор. Събу обувките си тихо, съблече палтото  и заключи вратата отвътре. Умираше си за един топъл душ и уютното легло, умираше си за почивка. Влезе в спалнята, заварвайки празно, разхвърляното легло. Юнги провери в банята, но и там нямаше следа от Джимин. Отиде в хола, обиколи кухнята, накрая съзирайки открехнатата задна врата. Излезе през нея, виждайки Парк свит на един от дървените столове. Очите му бяха затворени, а той не помръдваше. Мин хвана рамото му и го разтресе. Не получи отговор, Джимин седеше все така неподвижно.
- Джимин? Джимин! - Юнги извика, обхващайки бузите му с длани. Бе премръзнал.

Чернокосият не стоя безучастно. Той вдигна момчето от стола и го вкара вътре. Навън бе кучи студ, няколкото минути прекарани по риза, разтрепериха Юнги, а Джимин носеше само една тънка тениска и бельо.

Мин го занесе в спалнята, увивайки го във всяко одеало, което зърна. Не беше сигурен, че ще успее да го стопли сам. Обади се на бърза помощ. Седна на леглото, Джимин в прегръдките му. Клатеше го като малко дете, успокоявайки го. Всъщност успокояваше себе си. Многократно дари главата му с целувки.

Молеше се той да е добре.