САМО МОЙ /YOONMIN/

11

Джимин обърна глава към вратата щом чу отварянети ѝ. Техюнг се връщаше с две кутии пица и широка усмивка.
- Само ако знаеш как ме изгледа чистачката! - Ким се настани на стола, закачливата физиономия не напускайки лицето му.

Парк се усмихна леко и опита да се надигне в седнало положение. Силите бяха напуснали тялото му и всяка част от него му се струваше двойно по-тежка.
- Чакай! Ще ти помогна! - Те стана от стола, оставяйки кутиите на досегашното му място и протегна ръце. Подпъхна ги внимателно под мишниците на русокосия, помагайки му да се надигне.

Джимин изкимтя жално, всичко го болеше.
- Извинявай! - Ким се притесни. - Нараних ли те?
- Добре съм - Чим прошепна, забивайки поглед в скута си.

Техюнг седеше, вперил поглед в него, чудейки се какво да стори. Изведнъж се сепна и обръщайки се, взе едната кутия, отваряйки и подавайки я на Джимин. Русокосият я намести в скута си и внимателно отчупи едно парче от пицата. Докосна го до устните си и едва разтваряйки ги, отхапа от парчето. С голямо затруднение го сдъвка и преглътна.

Техюнг наблюдаваше всичко отстрани, все така стърчащ до леглото. Изражението му беше очакващо.
- Е? - Той попита някак плахо.
- Вкусно е - Джимин се насили да се усмихне.
- Радвам се - Ким прошепна и взимайки другата кутия, седна обратно на стола, започвайки да се храни.

***

Юнги отмяташе лист след лист. Предоставената му от Техюнг информация не беше много, но всяка една дума бе от значение. Преглеждаше я за четвърти път, но още не бе сигурен дали не е изпуснал нещо значително. Той въздъхна тежко, поглеждайки към часовника на ръката си. Минаваше осем вечерта.

Юнги зарея поглед из офиса, потъвайки в списъка си със задачи. Отбелязваше всичко на ум - паметта никога не му изневеряваше. Бе свършил всичко за деня, а взирането във вече познатите листи не беше много полезно. Най-добре щеше да е ако се прибереше. Имаше нужда от сън, а и не бе хапнал нищо от вчерашната вечер.

Сшомените нахлуха в съзнанието му. Не помнеше кога се бе тревожил толкова много, кога за последно бе бил на ръба да заплаче, да заплаче от безсилие. Беше го страх, не искаше да го загуби. Мин не бе глупав, истината не му убягваше - Джимин беше опитал да се самоубие.

Чернокосият сбърчи вежди и разтърси глава.Стана от удобния стол, събра вещите си, подреди бюрото и напусна сградата.

***

Техюнг паркира пред къщата на шефа си. Бе късен следобед, навън духаше силен вятър, черните облаци, покрили небето, предвещаваха буря. Ким слезе от колата, вятърът веднага разрошвайки косата му. Джимин слезе от другата страна, заставайки до него. Русокосият се бе свил в сакото на Техюнг, опитвайки да се стопли. На всички им бе обягнала малката подробност, че Парк бе постъпил в болница по една тънка тениска и бельо. Момчето не искаше Ким да го оставя само и той нямаше как да му донесе други дрехи, затова мундаде сакото си, намятайки го върху болничното облекло.

Те изкачи стълбите пред входа бързо и някак припряно. Юнги му бе дал ключ за къщата на тръгване от болницата и те пристъпиха в топлото помещение без проблеми.
- Дай да ти помогна - Ким се пресегна към русокосия, който видимо накуцваше.
- Добре съм - момчето се опита да го увери, въпреки несигурността в тона му.
- Повтаряш го цял ден - Те се засмя, помагайки му да събуе болничните чехли и премятайки едната му ръка през раменете си. - Хайде сега!

Техюнг ловко изхлузи своите обувки и двамата влязоха в кухнята свързана с хола.
- Сигурно ще искаш да си вземеш душ - предположи Ким - ще ти помогна да стигнеш до банята.

Чим само кимна, осъзнал, че няма смисъл да отказва помощта му.

Русокосият му показа на къде да върви и двамата влязоха в спалнята. Джимин веднага съжали, че го допусна в стаята. Тя бе все така разхвърляна, а завивките - на топка върху леглото.
- Оттук мога и сам - той се обърна към Техюнг, отдръпвайки се от него.
- Да, разбира се - Те го пусна внимателно. - Ако имаш нужда от нещо ме викни.

Парк кимна и бързо се шмугна в банята. Ким хвърли поглед на леглото. Знаеше, че не е редно да нарушава личното пространство на двойката, но виждайки капките кръв по чаршафа, сбърчи вежди. Сметна за добре да не го мисли и напусна стаята, отправяйки се към дивана в хола. Настани се и извади телефона си от джоба на панталона. Трябваше да убие времето някак. Юнги му бе наредил да остане с Джимин докато се върне.

Техюнг захвърли телефона на дивана до себе си. Облегна глава назад, притвори очи и потъна в мислите си. Нещо го човъркаше отвътре.

***

Джимин свали сакото, оставяйки го на закачалката в банята. Съблече се и застана под горещата струя вода. Капчицита се спускаха по косата, бузите, гърдите, краката му, сливайки се на пода и губейки се в сифона. Момчето наведе глава, пускайки дълго здържаните сълзи на свобода. Плачеше, плачеше с глас, имаше нужда. Сълзите не променяха, не отмиваха болката, бе прогонваха стягащото чувство в гърдите му - не, но той нямаше какво да направи освен да заплаче.

***

Пак закъснях с ъпдейта, за което съжалявам. Ще се постарая да пусна нова част утре. Благодаря ви за подкрепата!