САМО МОЙ /YOONMIN/

8

Юнги седеше на неудобният стол вече половин денонощие. Не знаеше кога бе задрямал, но отваряйки очи, не видя никаква промяна. Спокойно дишане, спуснати клепачи, никакво помръдване. Джимин още не се беше събудил.

Линейката пристигна бързо след обаждането. Юнги имаше познати в болницата, което направи всичко много по-лесно. Парк бе премеъзнал. Лекарите обясниха, че не е нещо сериозно, но организмът му е много слаб и щеше да му отнеме повече време да се възтанови.

Мин стана да се разтъпче. Стаята беше малка - болнично легло, системи, стол за посетители и...всъщност беше това. Светлината влизаше през прозореца в дясно от леглото. Юнги отиде до там и погледна навън. Високи сгради, стотици хора, натоварен трафик, хиляди шумове, някои от които затвореният прозорец заглушаваше. Това за него бе ежедневие, не нещо приятно, но ставаше участник в напрегнатата обстановка всеки ден. Налагаше се.

Мин се обърна към леглото - Джимин още спеше. Чернокосият въздъхна уморено, идваше му в повече. Работата беше много, нрсериозните клиенти, беше изтощително. Но се налагаше. Трябваше да продължава, това, което го крепеше на върха имаше нужда от прикритие. А това, което го крепеше духом в момента лежеше в болнично легло.

Юнги се върна на старото си място - стола и загледан в лицето на русокосия, се замисли. Джимин беше красив, приказно красив. Меката коса, чийто непокорен бретон все заставаше по различен начин, челото му, изпълнено с множество малки бемчици, изписаните вежди, за които момчето полагаше толкова усилия и никога не харесваше, топлите кафеви очи. Някога щастието се отразяваше в тях. Излъчваха топлина, искренна обич, а сега? Сълзите отмиваха всичко, оставяйки само мъката, болката.

Сърцето му бе толкова голямо. Винаги прощаваше, дори и неизречено на глас, действията говореха достатъчно. По-малкият правеше всичко, на което бе способен. Даваше всичко от себе си. Той беше този, който се бореше за връзката им, бореше се за тях.

Изглежда се бе отказал. Юнги го съсипа. Повлече го заедно със себе си надолу, където нямаше ние, а само аз. Но Джимин не бе такъв. Той не можеше да го понесе и докато се гърчеше и давеше в собствените си опити да изплува, Юнги обричаше и двама им.

Телефонът на чернокосия извибрира в джоба му, стряскайки го. Не му се занимаваше сега. Не бе отговорял на никой цяла сутрин, нещо неприсъщо за него. Просто не можеше да събере мислите си.

Мин стисна ръката на русокосия между своите. Тази топла, малка длан, някога даряваща го с любовни ласки, с нежно докосване. Сега по меката кожа имаше сини петна. Китките на Джимин бяха посинени от многото силни стискания и грубия захват на Юнги. Той допря ръката на по-малкия до устните си. Затвори очи и вдиша. Кожата му бе пропита от мириса на болничната стая, но приятният аромат на лавандула не бе заличен напълно.

- Ю-юнг-ги... - тихият уморен глас на Джимин извади Юнги от транса му.

Парк огледа стаята, очите му отново, връщайки се на чернокосия.
- К-къде...
- В болница - Юнги отвърна студено. - Намерих те премръзнал на верандата.

Мин изглеждаше ужасно. Тъмни кръгове под очите, рошава коса, измачкани дрехи. Изражението му бе повече от ядосано, определено бе имал тежка нощ.
- Съжалявам - Джимин изрече едва, едва. - Не съм усетил кога съм заспал и...
- Замълчи! После ще си говорим, имам какво да ти кажа.

Вратата на стаята се отвори и вътре пристъпи висок млад мъж, сигурно лекар, съдейки по облеклото.
- Добро утро! Как сме? - Той поздрави бодро, усмихвайки се някак многозначително на Юнги.

Беше стар познат на Мин, не някой приятен, но вършеше работа, стига да знаеш как да го подкупиш.

- Виждам, че сме будни - той погледна към Джимин, приближавайки се до леглото. - Добре ли си? Някакви болки, нещо необичайно?

Джимин поклати глава в отрицание. Цялото тяло го болеше, но той знаеше, че не се дължеше на премръзването.
- Добре тогава. Ела - лекарят го повдигна в седнало положение. - Само ще огледам - той набра болничната блуза нагоре, откривайки корема и гърдите на русокосия. Юнги следеше всяко действие на лекаря, скръстил ръце на стола.

Тялото на Джимин бе покрито със синини. Това бе достатъчно доказателство за насилието върху него и Мин много добре го знаеше. Именно затова го преглеждаше точно този познат на чернокосия. Бе му платил да си мълчи и да си свърши работата без мнение по въпроса.

- Кожата ще е зачервена в продължение на няколко дни, възможно е дори да побелее, но доколкото виждам си се измъкнал доста леко. Може да се появи сърбеж, парене. Ще предпиша мехлем за по-бързо възстановяване. Като цяло до няколко дни ще се оправиш. Пий горещи течности и стой на топло. - лекарят обясняваше, Джимин кимаше в знак, че е разбрал.

Юнги наблюдаваше всичко отстрани. Докторът се обърна към него, кимна му и тръгна към вратата. Хванал дръжката, той се спря, обръщайки се.
- Ще донеса документите за изписването по-късно. Искам после да мина и да го видя пак - след това напусна стаята.