САМО МОЙ /YOONMIN/

74

Юнги нямаше как да се съмнява във вината си. За пореден път беше прекалил, а сега дори нямаше желание да се извини. Последните дни главата му се въртеше, не помнеше добре и се чувстваше отпаднал. Мълчанието у дома го сриваше малко по малко и състоянието му се влошаваше. Нямаше с кого да сподели, а това му тежеше най-много. Угризенията, вината, самотата, тъгата. Всичко се изсипа отгоре му със заплахата да го удави. Не можеше да изплува, бе стигнал дъното. Посегна към алкохола, макар че той само притъпяваше мъката. Караше го да забрави за кратко. След това всичко се повтаряше с удвоена сила. Събуждаше се сам, заспиваше сам, хранеше се сам, крещеше сам, плачеше сам. Нищо не го разсея, нищо не успя да го излекува. Сякаш и любовта на Джимин не беше достатъчна.

Юнги трудно успяваше да се разгадае. Не можеше да обясни постъпките си. Не знаеше защо го прави. Не знаеше защо твърди, че обича, а след това посяга.  Не знаеше защо моли за прошка, когато не съжалява. Не знаеше и защо иска помощ, след като никой не може да му помогне. Той беше сам в това. Бореше се сам с демоните си. С тежкото минало, с трудното настояще. С неизвестното бъдеще. Не знаеше какво иска, не знаеше от какво има нужда. Вече не бе способен да се задоволи с любов, не бе способен да приеме чуждата обич. Не я искаше, любовта винаги го бе мамела. Загнездваше се в сърцето му, дълбаеше кървава рана. Нараняваше го, когато имаше нужда от щастие. Правеше го слаб, когато трябваше да бъде силен. И лъжеше. В неговите очи всичко бе една лъжа. Кой обичаше истински? Неговата майка, която го бе отхвърлила? Неговият баща, който го бе прокудил с думите „ти си боклук”? Неговите съученици, които винаги бяха завиждали, които го биеха зад училище? Любовниците, които го напускаха след обещанието „обичам те”? Кой бе останал до него през всички тези години? Кой се беше борил редом с него?

Джимин беше взел букета цветя и се бе зарекъл във вечна любов. Нима това можеше да е истина? Юнги не беше длъжен да обича. Опита, заблуди се, опари се, сгреши. Нямаше да повтори. Може би за него беше просто късно, може би никой не можеше да го спаси. С какво другите бяха заслужили щастие? Защо той го нямаше? Вече не прощаваше, вече не съжаляваше. Всичко опря до това какво има и какво е заслужил. До това какво имат другите, а не заслужават.

И докато гледаше чуждата болка той нямаше как да се чувства по-добре.

***