САМО МОЙ /YOONMIN/

76

На сутринта, на тридесет и първи декември, Юнги се събуди с махмурлук и страшно главоболие. Беше заспал на дивана след вчерашна пиянска нощ. Имаше горчив вкус в устата и му се виеше свят, но не можеше да лежи повече, това само причиняваше още и още гадно чувство в тялото му. Стана, клатушкайки се и отиде да си наплиска лицето. От спалнята се чуваха тихи звуци, някаква музика може би.  Това му напомни за нещо. Ким Намджун му беше изпратил покана за изискана вечеря за него и годеника му. Бизнесменът съобщи, че подготвя предложение, на което Юнги няма да може да откаже. А ако в новогодишната нощ му се отваряше такава възможност, Юнги нямаше как да я пропусне. Но още не беше говорил с Джимин.

Той отиде в спалнята. Джимин гледаше нещо на телефона си и не отрази присъствието му. Беше легнал по гръб, присвил крака. Не отделяше очи от дисплея, сякаш там имаше нещо много интересно, ала другият усети, че просто опитва да го отбягва.

След кратък освежаващ душ и преобличане, Юнги вече беше себе си.

-Поканени сме на вечеря – каза той, докато сушеше косата си.

Джимин го погледна за кратко, сетне отново върна вниманието си върху телефона.

-Мой колега организира изискано събитие, спомена и теб в поканата и няма как да не го уважиш – продължи да настоява чернокосият, вече приключил с прическата си. – Слушаш ли ме? – попита той раздразнено.

-Не съм длъжен да ходя – отговори просто Джимин, без дори да го поглежда.

-Недей да се правиш на смел, Джимин. – Юнги се подсмихна и приближи леглото. – Криеш се тук по цели дни, като мръсен плъх. Внимавай, защото може да се озовеш на улицата.

-С това ли ме заплашваш? – Джимин остави заниманието си и се обърна към него. – По-добре на улицата, отколкото тук с теб!

Юнги му се нахвърли, като разярен звяр, притисна го в леглото и сграбчи врата му. Изненадата затихна в гърлото на Парк, въздухът се изплъзна за секунди. Панически хвана ръцете на насилника, в опит за освобождение.

-Малка кучка! – викна Юнги яростно. – Ще ме разиграваш ли?

Лицето на Джимин придоби ален вид, момчето се давеше в опитите си да поеме кислород. Задушаваше го. Щеше да го убие!

И в този миг, когато Джимин си помисли, че това е краят, че животът му ще приключи тук и сега, беше освободен. С последни сили той вдиша своето спасение. Сподавената му кашлица сряза дробовете с рязка болка, сякаш в тях навлизаха игли, а не кислород. Страхът беше завладял тялото му. Тресеше се неудържимо, сърцето му подскачаше в гърдите, сякаш се опитва да избяга. На Джимин му се прииска точно това – да избяга.