САМО МОЙ /YOONMIN/

31

Силен вятър разхвърляше пожълтелите листа, донасяйки мириса на зима, въпреки че бе едва началото на ноември. В обедния час улиците бяха оживени, хората не се плашеха лесно от студа. Заведенията, магазините бяха препълнени от посетители, съботата бе предпочитан ден за разходка и разнообразие.

Техюнг също бе напуснал дома си, възползвайки се от почивния си ден. Бе си уговорил среща със свой стар познат в близкото кафене. Беше се настанил на една от крайните маси, в близост до бара. Ръцете му стискаха топлата чаша с плодов чай, очите му незабелязано изследваха всеки клиент. Да разглежда заобикалящите го хора му носеше някакъв покой, забравяше за проблемите си, изцяло потъвайки в чуждите действия. Понякога дори чуждите проблеми разсейваха някак приятно.
- Заповядайте - Те кимна с благодарност на сервитьорката, която донесе поръчаната от него супа.

Погледът му отново се плъзна по обстановката в заведението. Бе доста голяма закусвалня-кафене. Имаше разнообразен избор от лека храна и напитки, които спокойно можеха да заситят глада му за скромна сума пари. Беше декорирано в старинен вид с многобройни саксии с различни растения и големи лампиони, спускащи се от тавана, осветявайки помещението в жълтеникава светлина. Бе едно от най-любимите места на Техюнг и най-вече, защото бе пълно с хора. Шумът и хорските разговори бе предпочитан от момчето ставаше ли дума за място, на което да разпусне. Тълпите разсейваха самотата му и го караха да се чувства част от нещо голямо.

Сведе глава към купата пред него, когато коремът му изкъркори раздразнено. Пилешката супа му се струваше толкова апетитна в момента и бе сигурен, че и вкусът ѝ е толкова неустоим колкото вида ѝ, не си поръчваше за първи път. Устата му се напълни със слюнка, искаше вече да я опита, но желанието му да изчака другия надделя. Щеше да е много невъзпитано ако започнеше без него.

Сведе поглед към часовника си отчаяно. Момчето винаги закъсняваше. "Ще съм там след десет минути" - бе го уверило то накрая на краткия им телефонен разговор. Разговор, който бяха провели преди близо половин час, а от него нямаше и следа.

Те не се стърпя и му позвъни. Почти веднага му бе затворено, при което кестенявокоското нямаше как да остане по-объркан. Огледа се в очакване, когато най-сетне съзря познатата фигура да си проправя път измежду масите. Усмихна се несъзнателно и се изправи нескопосано.
- Хей, съжалявам, че закъснях - поде другия докато се прегръщаха топло.
- Няма нищо, сядай.
- А не, мисля прав да остана - захапа го по-ниският и се настани засмяно.
- Не пропускаш да се заядеш, нали?
- Познаваш ме добре. Поръча ли ми?