САМО МОЙ /YOONMIN/

88

Тишината преследваше Техюнг и на следващия ден. Утрото настъпи рано, той се събуди изведнъж и не можа да заспи отново. Намери се в леглото си така, както всяка сутрин, но не беше сам. Джимин се бе свил в другия край. Завивката се беше надигнала помежду им и Ким прекара будните часове в съзерцание на голия му гръб. Не можеше да приеме колко малко бе тялото на русокосия. Беше като едно дете – слаб и мъничък. Изглеждаше толкова беззащитен и това плашеше Техюнг. Колко ли бе изтърпял? Може би затова Юнги го държеше до себе си. Защото можеше да го манипулира.

След едно неопределено време Техюнг усети главата си натежала и разбра, че трябва да стане. Остави Джимин да спи, беше сигурен, че има нужда от почивка.

Завари Хосок да спи на дивана, хъркайки. На масата бяха останали чашата и вече преполовената бутилката с алкохол.

Техюнг отвори прозореца, защото миришеше на застояло. Коремът му къркореше от глад, но апетитът се бе изпарил. Подреди всичко разхвърляно и изплакна лицето си внимателно. Почуди се дали няма да е добре да посети болница, за да се увери, че е носът му не е счупен, но накрая се отказа. Нямаше желание за нищо. Седна на един от кухненските столове и въздъхна тежко.

Всичко се бе объркало наистина бързо. Чак сега започна да осъзнава колко сериозно e положението. Изгуби работата си, а трябваше да се грижи за Джимин. Не знаеше дали сам ще се оправи, а трябваше да гарантира добър живот на Джимин. Изведнъж беше започнал да мисли мащабно, така сякаш ще създаде семейство или пък ще отглежда дете. Искаше всичко да бъде перфектно, ала нещата не бяха тръгнали на добре. Първо загуби работата си, спечели си омразата на шефа, отмъкна годеника му зад гърба му и приюти приятел, чиито проблеми с алкохола вече бяха видни. Какво още му бе подготвила съдбата?

-Винаги може да стане по-зле – промърмори си той и облегна глава на ръката си.

Не знаеше колко време бе минало, докато просто стоеше и опитваше да изпразни ума си. Хосок продължаваше да похърква зад гърба му, а ужасната миризма на застояло сякаш се бе запечатала в стаята. Носът го болеше всеки път щом вдишваше, затова му се наложи да го прави през устата.

-Те? – тих глас привлече вниманието му и той извъртя глава към вратата. Джимин стоеше неподвижно. Беше се облякъл със суичър и широк анцуг, който го правеше да изглежда още по-малък.