САМО МОЙ /YOONMIN/

77

Нямаше нищо на света, което Техюнг да иска повече от това таксито да се движи по-бързо. Поне така мислеше той с пияното си съзнание и разкопчан панталон на задната седалка на жълтия автомобил. Изхвърча от къщата на Хосок, оставяйки всички зад себе си. Не даде обяснения, не се спря пред нищо. Имаше една едничка цел и тя го очакваше. Не знаеше какво се случва, нямаше възможност да разбере, но молбата на Джимин беше достатъчна да го изкара извън кожата му. И той бързаше да стигне дома му.

Шофьорът на таксито не остана особено доволен от неадекватното му държание. Затова пък получи голям бакшиш, защото Ким не беше в състояние да преброи парите. Изскочи от колата, препъвайки се в собствените си крака. Уличните лампи осветяваха пътя му, но дори така трудно се ориентираше. Затича се напред, виждаше входната врата, беше готов да връхлети през нея. Ала когато приближи, познат силует накара сърцето му да прескочи удар.

-Джимин! – Русокосият седеше на стълбите, присвит. Надигна глава и посрещна разтревожените очи на приятеля си. – Джимин! – повтори Техюнг, името му носеше наслада. Искаше да го повтаря постоянно.

Той се хвърли напред и сграбчи малкото тяло в ръцете си. Зарови глава в шията му и въздъхна тежко.

-Така се притесних – прошепна в ухото му. – Исках да стигна възможно най-бързо, но не зависеше от мен. Съжалявам, Джимин, съжалявам.

Джимин се вкопчи в прегръдката му и не продума. Боеше се, че гласът му ще го предаде, сълзите отдавна се спускаха по лицето му. Беше толкова хубаво да се почувства обичан отново. Беше толкова хубаво да получи подкрепа, да сподели мъката си с някой. Знаеше, че го наранява, знаеше, че Техюнг изпитва болка. Знаеше за чувствата му, но просто имаше нужда от това. От краткото щастие, от топлите ръце, от милата усмивка. Винаги бе мислил за другите. Поставяше Юнги на първо място и сега, когато най-сетне някой му подаде ръка, не можеше да удържи на нуждата си. Нуждата от обич.

-Тук съм – шепнеше Техюнг. Беше забравил якето си в дома на Хосок и сега измръзваше на ледения вятър. Но не се оплака, не го сметна за важно. – Тук съм.

Джимин го стисна по-силно и скри лицето си във врата му. Чувството бе така различно. Ухаеше различно, на допир бе различно. Гласът, думите, всичко бе различно. И някак хубаво.