САМО МОЙ /YOONMIN/

1

Парк Джимин подреждаше масата докато си тананикаше тихо. Бе рожденият му ден, тринадесети октомври, и Мин Юнги беше обещал да се върне за вечеря. По-големият работеше до късно и рядко обръщаше внимание на русокосия.

Момчето чу отварянето на входната врата и бързо зае мястото си на масата, докато Юнги събуваше обувките си. Той влезе в кухнята, като дори не погледна рожденика. Остави палтото си върху облегалката на един от празните столове, сетне мудно пристъпи към мивката, измивайки ръцете си.

Чернокосия се тръшна на стола и огледа храната незаинтересовано. Джимин се прокашля, опитвайки да привлече вниманието му, но не постигна желания резултат. Мин извади телефона си от джоба на палтото и заби поглед в него. Пръстите му шареха по екрана, очите му ги следяха бързо.

Джимин усети познатата буца да засяда в гърлото му, затруднявайки преглъщането му. Облиза устни нервно и проговори тихо.
- Не си ли гладен?

Юнги впи раздразнения си поглед в плахите му очи. Остави телефона до себе си и взимайки лъжицата, опита от супата пред него.
- Студено е - измърмори, избутвайки купата настрани.
- Ще ти го притопля - Джимин понечи да стане, но резкият тон на Мин го спря.
- Остави! Отяде ми се.

Юнги стана от масата, взимайки телефона си и подмина по-малкия, с намерение да се усамоти в спалнята.
- Защо? - Джимин проговори, стисвайки очи в опит да възпре напиращите сълзи. - Защо не може да сме като нормалните двойки, да се обичаме?

Юнги спря на място.
За тези две години съжителство, Парк бе свикнал с пренебрежителното отношение на любимия си. Обичаше го въпреки всички обиди и рани, нанесени от Мин, въпреки съмненията му, че има някой друг в живота му. Поставяше себе си на второ място заради щастието му, но сега се чувстваше обиден, засегнат. Сякаш това бе последната капка от търпението му. Макар да си бе обещал да не очаква и да не се надява, момчето усещаше разочарованието - така горчиво. Искаше да трогне Юнги, да отключи някакво умиление у него, просто отново се надяваше.

Юнги не каза нищо, влизайки в спалнята. Джимин закри лицето си с ръце и се сви на стола. Бе си обещал, че няма да плаче, не си заслужаваше. Той се изправи бавно и започна да оправя масата. Не бе хапнал нищо, но апетитът му се бе изпарил. Хвърли толкова труд и желание, за да направи вечерята, а то какво стана?