САМО МОЙ /YOONMIN/

57

Техюнг натисна звънеца, прехапвайки устна. Ръцете му замръзваха от дългото стоене на студеното стълбище. Колкото и да желаеше горещ шоколад и дебело одеало, колкото и близо да бяха те (на една врата разстояние) му се струваше непосилно да позвъни на звънеца. Но ето, че го стори. Окуражаващата реч на Джимин се преповтаряше в главата му и отнемаше поне част от страха.

Чакайки в тишина, започна да се съмнява някой да отвори. Може би трябваше да се появи по-късно, но не можеше да се бори с нетърпението. Слухът му долови шумолене, потракване на ключове, сетне бравата изщтрака. Старата мазилка около вратата сякаш се разклати, Техюнг се зачуди кога ще се олющи изцяло. Вратата се отвори и Те понечи да проговори, но това, което зърна далеч не беше това, което очакваше.

Сухо, в доста оскъдно облекло, състоящо се от боксерки и нищо друго, с рошава коса и сънен вид застана пред него. Отначало изглеждаше начумерен, но след това на лицето му се изписа изненада. Явно и той не беше очаквал това.

Техюнг преглътна огорчението си и прецени, че моментът не е подходящ. Нямаше какво да каже, затова просто се обърна, готов да си върви.

- Чакай! - Сухо го спря и разтвори вратата по-широко. - При Мино ли идваш?

Техюнг кимна, въпреки че въпросът му се стори глупав. Естествено, че в апартамента на Мино очакваше да види Мино.

- Влизай! - подкани го някак приятелски мъжът и отстъпи навътре. - Очаквах, че някоя досадна бабичка звъни и просто нахлузих първото, което видях - заобяснява Сухо. - Щеше бързо да избяга като ме види така.

Техюнг се усмихна на шегата му и мислено благодари, че първото, което е видял са били именно боксерките.

- Настанявай се, сигурно не си тук за първи път. Аз ще повикам Мино.

Ким проследи с поглед, как влиза в спалнята. Познаваше апартамента като собствения си. Сухо беше предположил вярно - наистина идваше често. След раздялата им не посмя да прекрачи прага на старата кооперация, носеше му прекалено много спомени, а от тях сърцето му кървеше. Огледа се, убеждавайки се, че всичко си е същото. Беше мизерно, олющено, старо и мухлясало. Мино често го определяше като дупка, но така и не се премести.

Чу шепотите им от спалнята. Стените бяха почти картонени и успяваше да улови разговора.