САМО МОЙ /YOONMIN/

85

Техюнг излезе от асансьора и на бегом прекоси разстоянието до офиса на Юнги. Вратата беше широко отворена, а вътре нямаше никой. Беше го изпуснал.

Втурна се към прозореца зад бюрото само за да види потеглящата черна кола. Шефът му беше минал през офиса и вероятно, след като беше забелязал липсата на Джимин, бе потеглил към дома си. Там, където беше Джимин сега!

Ким се затича обратно с намерението да го изпревари. Не спираше да набира номера на Джимин, но операторът повтаряше все едно и също: „Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват. Моля, опитайте по-късно.”

-Колко по-късно! – викна Техюнг и набра отново. След минути можеше вече да е прекалено късно.

Бързо напусна офис сградата и опипа джобовете си, за да намери ключа на колата. През това време позвъни на Джимин отново, но получи същия отговор. Какво се случваше? Защо Джимин не отговаряше? За секунди хиляди ужасяващи мисли преминаха през съзнанието на Техюнг, но той опита да не им обръща внимание. Най-сетне се озова в автомобила си и запали двигателя. Нямаше друг избор, трябваше да стигне при Джимин преди Юнги.

Потегли яростно, но минута по-късно вече бе заклещен в оживения трафик и нервно чакаше един светофар да светне зелено. Не вярваше да успее да изпревари Юнги, но трябваше да даде всичко от себе си.

Усети гъделичкащо чувство около носа си и побърза да се почеше. Когато смъкна пръстите пред очите си, разбра, че продължава да кърви. Опитваше да не мисли за болката, колкото и силна да беше. Дали Юнги бе успял да счупи носа му? Техюнг се избърса с ръкава на сакото си, смръщвайки вежди при вида на дългата червена диря по скъпия плат. Мозъкът му беше на вълна Джимин и бързо си припомни неговите синини. Юнги го беше наранявал безброй пъти, беше му причинявал болка, беше го измъчвал. Синините, кръвта по чаршафите, съсипаният му вид... Джимин бе живял с чудовище и Техюнг беше научил прекалено късно. Само, ако можеше да върне времето назад! Щеше да промени толкова много, щеше да го измъкне от този ужас още в мига, в който се усъмни. Трябваше да действа още тогава.

-Мамка му! – викна той отново и потегли, веднага щом видя зелената светлина.

В този миг телефонът му звънна и той, изненадан и превъзбуден, го грабна и погледна кой се обажда. Разочарованието и отчаянието загорчаха в устата му, когато разбра, че беше Хосок.