САМО МОЙ /YOONMIN/

72

Минаваше един през нощта, когато Юнги отключи входната врата и влезе в дома си, следван от Джимин. Мълчанието по време на вечерята беше притеснило по-малкия. Лошите спомени се завръщаха заедно със страховете. Опита да избегне предстоящия скандал, опита всячески. Мълчеше, следваше Юнги, искаше просто да си вземе душ и да легне да поспи. Чернокосият беше пиян, прибраха се с такси, защото не беше способен да шофира.

Сега се клатушкаше в хола и наблюдаваше Джимин, който си миеше ръцете. Русокосият опитваше да се успокои. Мислите му непрекъснато отскачаха към предполагаеми сценарии за престоящ скандал. Чудеше са как да го избегне. Юнги не беше на себе си, а втренченият му поглед изпращаше неприятни тръпки по гръбнака на по-малкия.

Джимин не искаше да стигат до там, не искаше да се карат, не искаше да бъде обиждан, наранен или насилен. Не беше сигурен дали ще прости отново. Не знаеше и колко от чувствата му са истински. Може би си втълпяваше, че го обича. Може би се страхуваше да го напусне.

Беше се отнесъл и осъзна, че мие ръцете си прекалено дълго. Юнги още не беше помръднал от мястото си. Джимин се избърса и понечи да напусне кухнята, но чернокосият се изпречи на пътя му. Очите му блуждаеха, дишаше тежко, като хищник, набелязъл плячката си.

Джимин постоя загледан в него няколко мига, сетне се опита да го заобиколи. Нямаше желание да стои около него, не и в това му състояние. Но Юнги не се забави и стисна ръката му силно, дърпайки го към себе си.

- Къде си мислиш, че отиваш? - попита той през зъби. Дъхът му миришеше на алкохол и цигари.

Този мирис отвращаваше Джимин. Защо Юнги продължаваше да пие, след като не му понася?

- Искам да си легна, пусни ме - нареди Джимин спокойно.

- Никъде няма да ходиш!

- Юнги, пиян си, по-добре си легни - Джимин не смееше да повиши тон, въпреки че вътрешно крещеше. Не можеше да го понася такъв, беше му противен. Пиян, груб и неконтролируем.

- Ти ли ще ми кажеш, а? - Юнги затегна хватката си и съедини погледите им. Имаше нещо познато в тези очи. Онова минало изпълнено с болка и страдание. Не го бе преодолял. - Значи ти можеш да правиш каквото си искаш, а аз не, така ли?!

- За какво говориш? - Джимин опита да се освободи.

Започна да се дърпа, знаеше накъде отива кавгата. Не искаше да се връща там, там, откъдето си мислеше, че е избягал. Юнги хвана и свободната му ръка, стисвайки пръстите му в дланта си. Болката се разпростря под кожата на момчето. Сякаш трошеше костите му.

- Пусни ме! - викна Парк и отново се дръпна, но миг по-късно се свлече в краката на насилника. - Не! Спри, моля те!

Юнги стискаше пръстите на лявата му ръка, докато гледаше как се гърчи от болка. Сякаш ги чупеше един по един.

- Моля те! - проплака Джимин на колене. - Боли ме! Сп-при!

- Боли те? - Юнги клекна срещу него, пускайки ръцете му. Мигове за глътка въздух. - Мен също, Джимин.

Чим придърпа наранената си ръка, за да я предпази. Не усещаше пръстите си, сякаш не бяха негови. Ала болката не спираше.

Юнги също не спря.

- И знаеш ли защо? - викна той, сграбчвайки косите му. Бяха лице в лице, Джимин нямаше сила да се бори. - Защото ме излъга, съкровище.

Той дръпна по-силно и в опит да се спаси, Джимин улови ръката му със своите две, причинявайки си още и още болка. Юнги впи потъмнелите си очи в неговите.

- Какво правеше при Техюнг? - просъска той без да го пуска. - Какво?!

Джимин дишаше накъсано, борейки се с хлиповете си.

- В-видях г-го случайно.

- И какво толкова си говорехте? Какво? - изкрещя яростно.

Джимин опитваше да се скрие, опитваше да се предпази. Сърцето му кървеше, свито от болка. Дробовете му се давеха в сълзи. Не можеше, не издържаше.

- Отговаряй, кучко! - Юнги му заби плесница.

Русокосият падна изтощено и посрещна безмилостните му ритници. Юнги беше обезумял. Ритна го в корема, в гърдите, по лицето. Пред него не стоеше любимия. Сега Джимин беше отдушник, боксова круша. Изля си всичко. За ужасното детство, за алчните родители, за неприятната сестра, за лъжата, за страха и омразата. Налагаше го безразсъдно. Не мислеше за последствията.

А щом остана без сили се отдръпна, избърсвайки потта от челото си. Джимин не отвори очи, не видя как напусна стаята без дори да се обърне. Не чу как си взе душ, как се затвори в кабинета и не излезе повече.

Защото разкаянието идваше късно, прекалено късно. Защото Юнги съжаляваше. Щеше да съжалява.

***

Техюнг седеше на дивана, не откъсвайки очи от телефона си. Нещо не беше наред и той го усещаше. Имаше лошо предчувствие.

Видя Юнги на банкета, разбра, че ги наблюдава. Преди да си тръгне мина през тяхната маса и си размениха погледи. Имаше нещо, което остана да виси във въздуха, неизказано.

И Техюнг се тревожеше за Джимин. Дали беше добре?

Най-сетне събра смелост и му писа.

Спиш ли?

Но отговор така и не получи.

***

Тази част е кратка, но предстои да се реванширам. Следващите ще са по-дълги от обикновено 😉

Как сте?