САМО МОЙ /YOONMIN/

91

Юнги паркира колата пред новата кооперация и въздъхна тежко. Беше пътувал повече от четири часа като му се наложи да спре на няколко пъти и да излезе на въздух, защото започваше да му причернява пред очите. Това му състояние го изплаши, не се бе чувствал толкова слаб и преуморен. Всичко около него беше изгубило цветовете си и стоеше безразлично в пространството. Сякаш бе попаднал в една безцветна пустош. Нямаше никой, не се чуваше нищо. Беше толкова тихо, че улавяше собственото си дишане, примесено със сухи хриптения. Беше толкова пусто, че загуби способността си да говори и размишлява смислено. Нямаше на кого да каже, нямаше на кого да се помоли. Беше напълно сам.

Премигна няколко пъти, за да разбуди съзнанието си. Главата му натежа и образите около него се завъртяха и изкривиха в причудливи форми. Няколко минути си припомняше какво се бе случило и няколко минути обмисляше следващите си действия. Някак успя да се вземе в ръце и макар всичко да си оставаше все така объркано, той видя лъч надежда, който му се усмихваше в края на тунела. Беше готов да направи всичко, за да се добере до него.

Слезе от автомобила за пореден път като изтупа дрехите си и опита да си предаде нормален вид. Погледна отражението си в прозорците на колата и се почувства още по-жалък. Толкова рошав, изтощен, със зачервени очи и немощен вид. Не можеше да се познае. Направи очен контакт с двойника си в огледалната повърхност и преглътна, за да навлажни гърлото си. Все едно бяха минали години след последните му думи, беше трудно да проговори.

-Ще се справиш, трябва да се справиш - каза сам на себе си и тръгна напред.

Беше ранен следобед. Духаше силен вятър, а студът вкочаняваше крайниците му. Не пожела да облече палтото си, не пожела да се предпази от вледеняващото чувство. Това оставаше единствената му връзка с реалността - да знае, че замръзва. Всичко около него се рееше в зловеща тишина. Погледът му не се спираше върху нищо и никого освен входа на сградата. Щеше да прекрачи прага му само след секунди. Още малко и щеше да го види. Щеше да види Джимин.

Времето бе забавило хода си и няколкото крачки сякаш отнеха часове. Малко преди да изкачи трите стъпала пред входа, някой отвори вратата. На Юнги му отне няколко секунди, за да се съвземе и да прецени възможността си.

-Хей! Задръж я! - викна той и побърза да се приближи. Нямаше ключ, не можеше да влезе, освен ако някой не му отвореше.