САМО МОЙ /YOONMIN/

83

Техюнг пристигна на работното си място с десет минути закъснение. Помнеше как преди няколко месеца трепереше притеснено, когато заставаше срещу шефа си със знанието, че е закъснял и вероятно го е разгневил. Тогава целите му бяха други и се страхуваше да не изгуби шанса си за успех. Сега вършеше всичко с огромно нежелание, просто искаше да бъде някъде другаде. Като си помислеше за офиса първият образ, който изникваше в главата му, беше Юнги. А той наистина не искаше да вижда Юнги точно сега. И може би никога.

Влезе през главния вход и поздрави Джиу, която му отвърна разсеяно, докато обясняваше нещо по телефона. След признанието на Техюнг, че е гей, с Джиу продължиха да поддържат връзка, като приятели, което зарадва кестенявият. Секретарката бързо беше намерила някой друг, по който да въздиша и дори молеше Техюнг за съвети как да спечели сърцето му. А само, ако знаеше колко зле беше той в това.

Хвана асансьора и слезе на третия етаж, където беше и офиса му. Дори докато вървеше по коридора, мислите му се прехвърлиха на Джимин. Не си бяха писали от два дни. Два дни! Това беше много повече, отколкото Техюнг можеше да понесе. И докато в един момент се правеше на сърдит и чакаше Джимин да пише първи, то сега беше различно. Беше изпратил сумати съобщения, въпроси, странни предположения и дори молби да му бъде върнат отговор. Но така и не го получи. Не му изписваше да са прочетени, не му изписваше дори да са изпратени, което караше Техюнг да изпада в тих ужас. Хосок нарече това му състояние „криза на средната възраст”, но предвид годините на Ким (а той не беше навършил дори тридесет) това определение някак не си пасваше. Той наистина се тревожеше за Джимин. Како ли се беше случило?

Инстинктивно той отбягваше страшните си предположения за посинен Джимин, изплашен и неспособен да се добере до телефона. Не, не беше това. Може би имаше проблем с интернета или...

-Добре, нека се съсредоточим сега – каза сам на себе си и отключи кабинета си. Пристъпвайки вътре, съблече зимното си яке и го закачи до вратата. В такива моменти наистина се радваше, че разполага със собствен офис, в който може да се наслади на тишината.

Първото нещо, което направи, беше да отвори прозореца, за да проветри. Времето навън беше мрачно и студено, синоптиците прогнозираха, че ще вали сняг. А малко бял сняг в сивото ежедневие на Техюнг щеше да се отрази добре. Той седна на офис стола зад бюрото и пусна компютъра, като изчака търпеливо да стартира. Започна с принтирането на най-важното, което щеше да представи на срещата. Попадна и на документи, които трябваше да разпрати по другите офиси и един от тях налагаше да бъде занесен на шефа му в хартиен вариант и то възможно най-скоро.