САМО МОЙ /YOONMIN/

87

Само няколко часа по-рано Юнги бе изхвърчал от офиса си с разтуптяно сърце. Колко страшна можеше да бъде една празна стая? Беше ужасяваща, защото това, което липсваше бе най-ценното за него. Първата му мисъл беше да хукне да го търси, но на вратата на фирмата той се спря.

-Виждала ли си Джимин? – попита задъхано секретарката, която онемя от изненада.

-Д-да – отвърна Джиу объркано. – Мина оттук преди началото на срещата.

И Юнги не попита нищо повече, нямаше време. Беше завладян от идеята да го открие, не биваше да му дава възможност да направи някоя глупост. Можеше да се нарани.

Юнги се губеше в собствените си мисли. Всичко беше такъв хаос, толкова хаотично изскачаха пред очите му. Не можеше да различи спомените от измислиците. Виждаше съсипаното лице на Джимин пред себе си и успяваше да се движи, успяваше да диша само за да се добере до него. За да го достигне преди да стане прекалено късно.

Образите около него бяха размазани. Шофираше по памет, бързайки към дома си. Дали Джимин беше там? Дали го чакаше?

Беше избягал, беше се измъкнал зад гърба му без да остави и следа. Беше го изплашил до смърт. Беше го оставил сам.

-Глупак! – викна Юнги и премина на червено. – Ти си глупак! Ще го убиеш!

На какво бе способен Джимин?

Толкова страшни сцени заиграха пред очите му. Смразяващи кръвта. Джимин можеше да се нарани, можеше да се обеси, да си пререже вените, можеше да се отрови, можеше да...

-Да ме напусне – прошепна Юнги, довършвайки страховитото изречение на глас. Джимин можеше да го напусне.

Той слезе от колата като не си направи труда дори да изгаси двигателя. Една едничка мисъл го теглеше напред, а сърцето му нямаше покой. Усещаше кръвта си кипяща. Той гореше отвътре. Леденият вятър духна срещу него сякаш за да го пребори, да го спре. Нямаше нищо, което да го удържи в този миг. Нямаше нищо, което да го спре да отвори вратата на къщата. А тя беше отключена.

-Джимин? Джимин! – нахълта вътре и викна с пресипнал глас. Въздухът не му достигна и се задави. – Джимин!

Не събу обувките си, такава мисъл дори не му хрумна. Изтича напред и огледа хола и кухнята. Нямаше никой.