САМО МОЙ /YOONMIN/

21

Капките дъжд удряха по стъклото на колата, чистачките, избутвайки ги настрани, в опит да открият пътя. По радиото звучеше позната на Джимин песен, за която обаче не бе в настроение.

Русокосият бе зареял погледа си през мокрия прозорец, подпрял се с лакът на него. Техюнг бе прав, наистина имаше задръстване. Отнемаше им страшно много време да се придвижат, но въпреки притесненията на Парк по-големият го увери, че живее в неговата посока и наистина не е проблем да го закара.

Те потропваше по волана в такт с музиката. Очите му следяха пътя, а той вече си представяше с блаженство топлата вана, която възнамеряваше да си вземе щом се прибере.

Наближаваха края на града, където бе и домът на шефа му. Ким погледна към русокосия, изглеждаше умислен. Не можеше да го разбере. Толкова бе очевидно, че нещо го мъчи и в същото време така добре скрито. Тази синина по бузата му още не напускаше мислите на по-големия. Нямаше как да се е ударил, не беше това. Ами ако...

- Спри тук! - Джимин го изкара от транса му и той осъзна, че бяха стигнали. - Благодаря, наистина много! - Чим му се усмихна топло.
- Нищо работа, спокойно - Те махна с ръка и побърза да разкопчае колана си.

Слезе от колата, заобикаляйки я и отваряйки вратата на по-малкия. Джимин се измъкна навън припряно и се втурна към къщата преди да бе дал възможност на другия да види румените му бузи.
- Лека вечер - обърна се за последно, преди да се вмъкне в тъмния коридор.

Техюнг остана загледан във вратата няколко секунди преди да се усети, че подгизва.

***

Джимин събу мокрите си обувки, подреждайки ги до останалите на коридора. Закачи палтото си до вратата и пристъпи навътре в къщата. Беше хладно, а лампите бяха загасени. По всичко личеше, че чернокосият още не се бе прибрал.

Момчето огледа тихия хол, беше същото каквото го остави сутринта. Одеалото на дивана - прилежно сгънато, възглавниците - подредени. В кухнята съдовете все още съхнеха на сушилника. Парк изми ръцете си и прибра сухите чаши и чинии по шкафовете. Завъртя се на пети, сканирайки за нещо друго, не на мястото си. Когато не видя такова се запъти към спалнята.

Открехна тъмната врата и се вмъкна вътре. Първата му работа бе да пусне климатика, за да се стопли. Съблече дрехите си, хвърлайки ги в коша за пране и затвори вратата на душ кабината зад себе си. Понякога наистина имаше чувството, че под душа времето спираше. Бе толкова отпускащо, толкова спокойно. Бе сам, далеч от напрегнатото ежедневие, далеч от проблемите, далеч от...Юнги. Наистина му идваше в повече, вече дори не бе сигурен какво чувства. Сърцето му туптеше толкова силно около чернокосия, но в същото време разумът му крещеше, че го ненавижда за всичко, което му причиняваше.