Love scenario ~Sope~

~094~

От името на неутрален разказвач*

- Някой видя ли къде си оставих обувките? - извика Шиумин, докато си вдигаше чантата с дрехите, в търсене на именно тези обувки.

- Изгуби ли ги? - попита саркастично Джимин, като внимателно следеше движенията на приятеля си. Вече от десет минути се въртеше в мъжката съблекалня и ровеше навсякъде. И Чими се наслаждаваше на паниката в очите му. Макар да бе на пръв поглед мил и добросърдечен, той също обичаше да тормози и подиграва приятелите си. Като всеки нормален човек. - Ако не се бе преоблякъл в средата на стаята, щеше отдавна да си ги намерил.

- Нямаше място на закачалките, ясно ли е?

- Ах, ще спрете ли с тези тъпи спорове? - прекъсна ги Юнги и наметна раницата си зад гърба. - Пиесата тъкмо свърши и би трябвало да празнуваме, а не да се караме за костюмите и колко са рахзвърляни някои от нас.

- Не съм разхвърлян! Просто... лесно губя неща... - опита да се оправдае Шиумин, макар че самият той не звучеше много уверен в думите си.

- Това би казал един разхвърлян човек. - присъедени се Хосок, който се бе подпрял на вратата и чакаше търпеливо гаджето си. Повечето момчета отдавна си бяха тръгнали и сега бяха останали само шепа от младежите. Или по-точно... най-бавните от трупата.

- Приятно търсене, Шиумин! - поздрави го Мин, като не пропусна да го потупа утешително по рамото. Шиумин му хвърли изнервен поглед и се върна обратно към ровенето в чуждите чанти.

- А ти взе ли всичко? - попита Хосок, когато бавно и спокойно се запътиха към кулисите. Бяха се натоварили с чанти, пълни с костюмите им, които трябваше да изперат и да върнат до края на учебната година обратно при Сокджин.

Макар пиесата да бе свършила, нашите млади актьори все още имаха малко работа. Но само малко.

- Разбира се. За какъв ме имаш?

- Това е риторичен въпрос, нали? Защото не мисля, че искаш да чуеш отговора... - засмя се Хоби, докато с русокоското излизаха на сцената. Ала тогава забелязаха голямата тълпа от ученици пред подиума.

Която чакаше точно тях.

- Хосок! Търсехме те навсякъде! - извика една негова съученичка и изтича до двойката. Хвана ръцете на момчето и с широка усмивка го поздрави. - Не мога да повярвам колко добре се представихте! В началото дори не познах, че това сте вие... оставихте ме без думи. В добрия смисъл, разбира се!