Love scenario ~Sope~

~019~

От името на неутрален разказвач*

След като Хосок прочете странното писмо пред всички, му трябваха няколко минути да се успокои. Джимин не можеше да го гледа толкова разстроен и му предложи да се прибере у тях. Можеха да свършат с наказанието и само четирима. Въпреки че искаше да остане, Чонг реши да послуша Чими и веднага се отправи към вкъщи. Беше повече от объркан.

Родителите му днес щяха да работят до късно, което значеше, че ще е сам чак до вечерта. А имаше да им задава толкова много въпроси.

Какво по дяволите се случваше? Онова съобщение беше ли истина? Въобще за него ли ставаше дума?

Отиде в стаята си и се зави през главата. Искаше да изчезне от този свят. Да се отърве от всичките си проблеми. Но това беше истинският живот, изпълнен с шитави моменти. Като този.

Така. Нека видим какво стана. Хосок и приятелите му откриха тайна стая в килера на чистачка, която продава трева. Там пък намериха тайнствено писмо, в което се говореше, че някакви хора бяха живи. Същевременно истинските родители на Хоби бяха умрели в катастрофа преди близо дванадесет години. Нима беше просто съвпадение, че всички тези факти се наместваха зловещо точно? Или наистина имаше шанс съобщението да е от биологичните му майка и баща. Майка и баща, които последно видя на пет. Майка и баща, които така и нямаха погребение, след катастрофата.

А защо нямаха? Какво са направили с телата им след инцидента? Чонг винаги се е чудел защо не му позволиха да ги погребат. А какво ако не е имало тела, които да заровят? След като ги удари колата, той мигновено припадна и после се събуди в болница. Там чакаше цял ден, за да получи новини относно родителите му. И те бяха просто "Съжалявам, дечко. Вече ги няма. Ти си единствения оцелял.".  Дори не го викаха да разпознава телата им, както правят по филмите. Не ги видя повече, което още повече подсилваше теорията, че са се измъкнали живи.

- Защо? Защо точно на мен? - сви се на топка в леглото си. В главата му беше пълна каша и едва издържаше. Не знаеше дали е повече тъжен... или щастлив. Имаше надежда! Лъч светлина, за който дори не си е мечтал.

Още когато го настаниха в сиропиталището прие факта, че е останал сам на този свят. Че най-близките му хора са си отишли завинаги. Продължи напред... или поне се опита. Започна да сънува кошмари. В началото се появяваха почти всеки ден. Не спеше добре и бе получил инсомния. Страхуваше се, че когато затвори очи, дори за минута, пак щеше да преживее сблъсъка. Будуваше с нощи и накрая просто припадаше от изтощение или заспиваше прав. Когато най-накрая го осиновиха, тези кошмари ставаха все по-рядко. Накрая почти изчезнаха! Чувстваше се безопасно с новото си семейство. Новата му майка работеше като зъболекарка, а баща му - като педиатър. Новият му дом беше пълен с различи творби и произведения, които бе изчел в свободното си време. Някои и препрочел. Намираше отдавна изгубен уют тук. Всичко вървеше добре, докато не почна да сънува катастрофата отново преди два месеца. Сякаш вселената му казваше, че нещо щеше да се случи скоро. И се случи.