Love scenario ~Sope~

~001~

От името на Юнги*

- МАЙКА ТИ ДА ТИ ЕБА, СВИНЯ ТАКАВА! ГЛЕДАЙ КЪДЕ КАРАШ, ПРЕЕБАНА ПАЧА! - извиках силно на колата, която току-що бе минала през една локва и ме бе опръскала. Крачолите ми бяха вир-вода, а от ръкавите ми капеше малко... каквато и мръсотия бе това, с което ме намокри. Отврат.

Таман бях слязъл от автобуса, с който пътувах към половин час със слушалки в ушите, изолирайки шматките вътре. Там имаше всякакви откачалки, включително някакъв човек, който пожела да ме почерпи с баничка, докато ми подаваше стар банан. Не знам на какви наркотици беше. Но за мое щастие слезе още на първата спирка. И когато вратите се отвориха на моята, без да губя никакво време, направо изхвърчах от превозното средство. Точно на осмата крачка тая кола се появи от някъде и ме изпръска, без дори да забави. После продължи пътя си, сякаш нищо не е станало. Доколкото видях, някаква лелка я караше, вероятно бързаше толкова много за пенсията си. Ама така като я гледах, едва ли ѝ беше голяма.

И мокър започнах да вървя към доковете. Малко подранявах за срещата, но и без това имах доста работа за вършене. По-добре за мен. Вече си бях махнал слушалките и бях спрял музиката. Прибрах ги в раницата си, в която само потракваха неща. По-точно спрейове за рисуване. Такъв и извадих, за да видя дали не се е отворил, но всичко бе наред. След като набързо проверих и другите, пак си сложих раницата на гърба, но дори не си направих труда да я закопчея. Стори ми се безсмислено, защото и без това след малко, пак щях да изваждам неща от нея.

Не усетих кога съм стигнал до кея или кога вече бях пред нашето място. Качих се на платформата и завих наляво, инстинктивно. Не е като да идвам за първи път тук, въпреки че не бе позволено. То и рисуването на графити също не е, но ето ни.

Първото, което забелязах, бяха малките, но много шумни тонколонки, от които се чуваше помия, още позната и като пънк рок. Точно до тях беше едно хилаво момиче с дълга кестенява коса, вързана на опашка, и късо потниче, на което пишеше 5SOS. Дънките ѝ бяха скъсани, вероятно, защото е паднала някъде по пътя насам, че като я знам каква е кьорава...

Да, това беше Джени и дори не забеляза, че съм дошъл, до момента, в който не извиках името ѝ право в ушите, като я потупах по рамото. Мисля, че сега няма как да не ме е забелязала.

- Ау, простак! Ще остана глуха заради теб, Юнги... - подскочи тя, след което ме дари с ядосан поглед. Обичах да я дразня.