Love scenario ~Sope~

~002~

От името на Хосок*

- Мамо, може ли да ми вземеш козичка? - попитах въодушевено майка си от задната седалка. Тя се обърна към мен и ме дари с най-благата усмивка на света. Лек кикот се откъсна от устата ѝ и огласи тихата ни кола.

- От къде този интерес към козите, Хосоки? До вчера повтаряше, че искаш тюлен, с който да си играеш във ваната. Доста рязка промяна ако ме питаш. - спомена тя и се присегна да ми щипне бузката. След като се докопа до бузата ми, останах с лека червенина. Потърках я с надеждата скоро да се махне.

- Ами... не съм много сигурен. Да, тюлените са яки. Просто осъзнах, че с козите може да правиш толкова повече неща. При това извън водата. Пък и те се хранят с трева, което значи край на косенето и на онова миришещото... както и да се казваше. - сбърчих нос само от спомена на гадната воня. Настина миришеше ужасно.

- Нарича се тор, дребен... но да. Не мога да отрека, че вони. - каза баща ми от шофьорското място, като не отделяше очи от пътя, по който минавахме. С не малко количество бъбуни. Толкова се беше концентрирал, че няколко едва забележими бръчки се бяха появили на челото му. Забелязах как затяга захватката си около волана, след което направи ляв завой. Винаги съм искал да мога да карам кола, защото ми изглеждаше наистина интересно. Пък и ако можеш да шофираш, то тогава вече имаш свободата да отидеш, където си поискаш. Татко ми бе обещал, като порасна да ме научи, но като гледах колко много копчета и лостове имаше отпред на таблото... съмнявах се, че ще излезе нещо от това.

Продължихме да завиваме по все по-малки и по-тесни улички, докато накрая едва имаше място за колата. Наоколо нямаше нито път, нито признак за какъвто и да е живот. Само дървета и дървета. На където и да се обърнеш - растителност и нищо друго.

Скоро мама започна да се оглежда подозрително наоколо, въпреки че видимостта беше наистина слаба, защото вече се бе стъмнило, плюс че сянката от гората закриваше всичко. А мижавите светлини от фаровете ни не помагаха кой знае колко. Извади телефона си, но до колкото видях нямаше обхват.

- Скъпи, сигурен ли си, че това е правилният път. Не мисля, че трябва да минаваме през гората...? - мама погледна татко притеснено, като в очите й онзи красив и лъчезарен блясък, типичен за нея, беше изчезнал. На негово място бе дошла уплаха.