Love scenario ~Sope~

~042~

От името на Сокджин*

Гърбът ме убиваше. Вчера съм бил заспал на стола в кабинета си, докато съм проверявал едни контролни. Направо страхотно. И на всичкото отгоре - почти не спах. Тъпата охрана ме събуди към шест сутринта. Отиде ми сънят за разкрасяване.

- Трябва да посрещнете пожарната, нали го знаете? - попита ме той. Ох, вярно. Чакахме пожарната. Намериха кога да дойдат.

- Да, да... не може ли още пет минутки? - усещах как лицето ми се бе залепило за всички листи на бюрото. Въобще не ми се ставаше.

- Господин Ким, чакат ви! - извика ми тоя дядка и тръгна надолу по стълбите. Трябваше да го последвам, нали? Станах от мястото си и веднага съжалих. Зави ми се свят и изведнъж всичко пред очите ми стана черно. Сигурно кръвната ми захар бе паднала. Добре почваме денят.

След няколко минути успях да се оправя и слязох на първия етаж, за да посрещна пожарникарите. Но когато отидох долу, вратата вече бе отворена.

- Кога успяха да изринат целият този сняг? - учудих се на момента.

- Докато спяхте като пън. - кълна се, този охранител ми лазеше по нервите. Навън бурята вече бе спряла, което значеше, че ще изчистят улиците по-лесно. Първото хубаво нещо за тази сутрин.

Погледнах навън и видях около пет мъже в униформи да ринат мъничка пътечка до края на улицата. Беше достатъчно голяма, за да излезем в колона по един. Един от пожарникарите ме видя и се приближи към мен. Имаше сива брата и голяма червена каска, като по филмите.

- Вие ли сте учителят?

- Очевидно. Учениците са все още в училището, най-вероятно заспали. - обясних набързо.

- Ще е хубаво да ги събудите. Не се знае дали няма да завали отново, така че ще е най-добре да си тръгнат възможно най-скоро. Пък и родителите им сигурно са се притеснили... - кимнах и се насочих към физкултурните салони. Лично аз исках да ги оставя да си починат още малко, защото бе дълга нощ за всички ни, но не можех да споря с професионалисти. Кой знае на колко места са ходили тази нощ. Вероятно бяха по-изморени и от мен.

Отидох при момчетата и се спрях пред вратата. Да чукам ли? Не виждах смисъл, така че просто влязох с гръм и трясък.

- Ставайте, поспаланковци! Вече може да се връщате у вас. - повечето момчета си отвориха лениво очите, но другите не ми обърнаха абсолютно никакво внимание и продължиха да спят. Явно се налагаше да викам, а? - ПО-ДОБРЕ СТАВАЙТЕ, АКО НЕ ИСКАТЕ ДА ОСТАНЕТЕ И ПРЕЗ УИКЕНДА ТУК! - този път всички се събудиха. Дори тези, чийто дюшеци бяха в другия край на салона. Боже, бяха много разхвърляни. Вярно е, че бяха двадесет човека тук, но можеха да ги подредят поне малко. Някои се бяха изолирали в ъглите на залата, докато други бяха точно един до друг.

- Колко е часа? - чух да пита някой отляво. Погледнах натам и видях Юнги да седи прегърбен и полу завит.

- Шест и половина. - прозя се Хосок от другата му страна. Тези двамата са заспали един до друг? Толкова близо? Много добре. Явно нещата при тях ще станат по-бързо от планираното.

Оставих момчетата и се качих да събудя и момичетата. Като този път почуках преди да вляза.

- Дами, пожарникарите са дошли... - тук повечето момичета вече бяха будни и си гледаха в телефоните. - Защо не спите?

- Знаете ли колко неудобни са тези неща? - попита Джени. Дъвчеше дъвка и през десет секунди си правеше балончета. Някои неща не се променят.

- Пък и не бяхме толкова уморени като момчетата. - добави Джънгьон. - Вчера те са бягали и играли из целият салон, докато ние просто седяхме и си губихме времето.

- А не! - прекъсна я Джихьо. - Аз си написах всичките домашни за понеделник.

- Толкова сте примерни, че чак е скучно. Поне си имате Джени за някакъв контраст. - тя ме изгледа лошо, но не изкоментира думите ми. И по-добре. Не ми се спореше толкова рано с неблагодарни пубертети.

Качих се в кабинета си и си оправих бюрото. След няколко минути слязох обратно във фоайето, където намерих всички останали. Бяха се нагърбили с раниците си, готови да се махат от тук.

- След като всички сте тук, вече мога да ви попитам... как си прекарахте вчера? - въпросът ми бе посрещнат предимно с мрънкания и прозявки, но някои изглеждаха наистина щастливи.

- Не беше зле. - отговори тихо Хосок.

- Нощта беше приятна. Очаквах да е далеч по-зле! - допълни весело Юнги. Тези двамата ме радваха все повече всеки изминал ден. Кога ли щяха да осъзнаят каква сладка двойка правят?

- Айде, няма да ви бавя повече. Може да се връщате у вас. И внимателно по улиците, доста е хлъзгаво в някои части на града! - изпратих ги до вратата и всички един по един излязоха навън. Пожелаха ми приятен ден и изчезнаха от полезрението ми. Е, всички с изключение на един.

- Кога ще тръгваме, тате? - попита ме Техьон зад мен.

- След малко, предполагам. Но така като гледам ще отнеме малко време докато запаля колата. Тези температури не ѝ влияят добре.

- Знам, знам... просто съм ужасно изморен. - оплака се той.

- Ще можеш да спиш в колата. С тези гадни улици и рискови завои... сигурно ще карам около час до вкъщи. Звучи ли ти добре? - той само кимна.

Колкото и да ме нервираше на моменти, все още си го обичах. Но скоро идваше Коледа и трябваше да мисля за подаръци... трябва да говоря с Намджун да ми увеличи заплатата.

~
~
~

Бях забравила колко кратка е главата,, но следващите ще са сравнително дълги и с далеч повече... неща. Много се вълнувам да ги кача ✨