Love scenario ~Sope~

~034~

От името на Хосок*

Малката ни екскурзия с Джин завърши безуспешно. Когато се прибрах бях меко казано разочарован. Бяхме си загубили времето. А Шиумин - раницата.

Но беше само следобед и странните неща те първа започваха.

Когато се прибрах заварих майка ми и баща ми да си говорят в кухнята. Звучаха притеснени, съдейки по тона им. Влязох и веднага млъкнаха. Добре бе, това не е ли подозрително?

Отворих хладилника, в търсене на нещо сладко, а майка ми реши да наруши неловката тишина с типичните си въпроси.

- Как мина?

- Добре. - отговорих набързо. Бях им казал, че ще ходя в друг град с приятели за кратка екскурзия. С образователна цел.

Какво? Няма как да им кажа истината, защото те все още не одобряват идеята да намеря истинските си родители. Просто в такива ситуации щях да лъжа. Чудо голямо!

Точно когато намерих шоколадово блокче, майка ми реши да продължи.

- С баща ти си говорихме... относно биологичното ти семейство. - след думите ѝ успях да си ударя главата на вратата на хладилника. Ето това не го очаквах.

- Я пак? - попитах леко объркан.

- Ами... виж, най-добре е да седнеш. - предложи татко и на момента се настаних на стола пред мен. - Откъде да започна? Виж, преди години... когато аз и майка ти се оженихме... знаехме, че не можем да имаме деца. Допитвали сме се милиони пъти с лекари и са ни казвали едно и също—

- Неблагоприятна среда и бавни сперматозоиди! - прекъсна го мама.

- Мила, можеше да кажеш просто медицински проблеми! Звучи далеч по-приятно от бавни сперматозоиди... - оплака се татко.

- Спокойно скъпи! Знаеш, че за мен винаги ще си моя голям шам—

- Може ли да продължите с разговора? Без да се отклонявате с такива противни неща? - казах през зъби. Да слушаш родителите ти да говорят за сперматозоиди, не е най-хубавото нещо на света. Дори напротив.

- Да, да! Съжалявам! - извини се баща ми и продължи. - Исках да кажа, че единственият ни вариант за деца бе или да си осиновим, или да имаме различен донор. Но предпочетохме осиновяването. Минахме през доста документация, докато ни приемат, но след много чакане... намерихме твоето сиропиталище. Там имаше наистина много деца. Не знам дали си спомняш, защото бе преди години, но беше пълно! Ние дори не знаехме какъв пол искахме, а да не говорим за възраст. Имаше много обещаващи деца. Но тогава се запознахме с теб. Имаше толкова сладка усмивка, че веднага ни спечели. Беше перфектен в нашите очи, Хосок. Винаги си бил нашето малко дете. Отгледахме те като свое собствено, въпреки че беше вече на пет когато дойде в скромния ни дом. Това бе най-щастливият ден в живота ни. - татко си пое бавно дъх. Погледна ме право в очите и усетих как косъмчетата на врата ми настръхнаха. - Но ни беше страх. Страх, че ти няма да ни приемеш за свое собствено семейство. Имаше кошмари почти всеки ден като малък... мислихме, че никога няма да забравиш миналите си родители. Че няма да ги превъзмогнеш. Но с времето този наш страх... изчезна. Ти се отвори пред нас и се чувствахме като едно малко, но щастливо семейство. Имахме си теб и нищо друго не ни трябваше. Но когато каза, че може още да са живи... не можехме да го приемем. Разбери, че ти си всичко за нас. Всичко! А ако те са наистина живи и ги откриеш... повече няма да сме ти нужни. Ще сме просто "хората, които те отгледаха и ти даваха покрив над главата си". Не споделяме кръв. Не споделяме нищо, освен тази къща. Не искаме да се разделяме с теб... ти си нашето малко момченце, все пак... - баща ми спря да говори, заради хълцането на мама. Беше започнала да плаче. Поне по това си приличахме с нея.