Love scenario ~Sope~

~011~

От името на неутрален разказвач*

- Хоби, всичко наред ли е? Миличък? - попита майката на Хосок една идея по-високо от последния път. Почука за четвърти път по вратата, но отговор не последва. - Ще закъснееш за училище... - и отново, само тишина. - Край, влизам вътре!

Майка му отвори вратата и затърси с поглед сина си. Видя завивките на леглото му да шават и веднага ги махна. Хосок, заспал и покрит със студена пот, се въртеше напред-назад. Мърмореше нещо ужасно бързо под носа си, така че само отделни думи се разбираха.

- Коза... тор... колан... не отново... не! - Хоби сбърчи челото си и напрегна цялото си тяло. Лека-полека почна да се тресе още на място, опитвайки да избяга от кошмара си. Но безуспешно.

Майка му не чака и втора покана и веднага го поля с чашата от нощното му шкафче, оставена от вчера. Момчето отвори рязко очи и се задави със собствената си слюнка и самата вода. Подскочи от изненада и се приземи седнал до майка си.

- По дяволите, какво стана? Защо съм вир вода? Аз... колко е часа? - засипа жената с хиляди въпроси, още преди да си е поел дъх от неочакваното си събуждане.

- Спокойно Хоби, всичко е наред. Аз съм тук. - мина през червената му коса и известно време го гали, че да се успокои и нормализира дишането. - Ти пак сънува онази катастрофа... става все по-често напоследък. Вече е повече от веднъж месечно. Сигурен ли си, че не ти се говори? Знам, че може да е ужасен спо—

- Не ми се говори. Точка по въпроса. - отдръпна се от майка си и стана от матрака. Макар и леко да се поклащаше, успя някак да стигне до банята. Погледна се в огледалото и дори не му трепна окото при вида на бледата му кожа или големите торбички под очите му. Защо ли?

Беше част от живота му. Беше свикнал.

Просто искаше да остане на саме със себе си. Не му беше до хора, дори собствената му майка. Ако въобще можеше да я нарече собствена.

Бързо се приготви и за отрицателно време закуси. Тръгна към училище без да продума нищо. По път се опитваше да се убеди, че поне за осем часа трябваше да се прави на щастлив, а после можеше да се депресира колкото си искаше. Само Джимин от цялото даскало знаеше за кошмарите и тяхната причина. Щеше да се погрижи това да остане така за още дълго време... може би докато не завърши.