След като прекарва целият ден пред телевизора, Луи решава да ми помогне да се наглася за партито. Отива на покрива, за да намери чантата ми, която бях захвърлил, когато той ме спаси. Бях изненадан, че никой не я беше откраднал и това беше като чудо за очите ми. Но Луи каза, че никой не ходи там освен него, така че да. Така или иначе, Луи изсипа всичко ненужно от чантата ми на пода. Той е наистина разпилян, но това изобщо не ме притеснява. Свикнал съм Джо да превръща къщата ни в сметище. Луи не изглежда впечатлен от дрехите ми. Той направи отвратени гримаси като ги огледа. Както и тези ми дрехи.
- Добре, какво ще кажеш за тези дънки с това?- той предлага и плъзва към мен черните ми прилепнали дънки заедно с бяла тениска. Не е нещо, което бих носил, но става. Искам просто да съм над това. Не харесвам партита и никога не ще ги харесам. Единственият купон, на който бях поканен през тийнейджърските ми години беше отдавна и момичетата ми се присмиваха, а момчетата ми се подиграваха. Така че нямам добри впечатления от купони и от приятели като цяло.
- Хей, какво е това изражение? Не се тревожи. Има достатъчно алкохол, ако ти стане скучно. – Луи ме окуражава и ме потупва по рамото, дарявайки ме със сладка усмивка.
- Добре.. – промърморвам и срещам погледа му. Не помогна, но поне му се усмихвам. Поглежда надолу към часовника си и очите му се разширяват.
- Мамка му, трябваше да съм готов. Преоблечи се и намери някои хубави обувки. Ще бъда в стаята си.- казва и излиза от всекидневната. Въздъхвам и правя това, което съм казал.
Не след дълго стоя пред входната врата и се оглеждам на стенното огледало. Не съм блед като преди и дори кръвясалите ми очи не изглеждат както бяха. Поглеждам надолу към кафявите кубинки. Винаги съм ги харесвал. Получих ги от майка си за миналия рожден ден, но нямах смелостта да ги обуя за навън.. Господи, майка ми ми липсва. Тя ще откачи, ако разбере, че живея с напълно непознат.
- Готов? – чувам глас на известно разстояние зад мен. Плъзвам поглед и виждам отражението на Луи в огледалото. Обръщам се и го виждам идеално. Наистина оставам без дъх. Той стои там с вдигната нагоре коса, сини дънки, бяла тениска и черен блейзер. Изглежда добре. Като богаташ и със стил.
- Боже Господи.. – казвам, поемайки си въздух.
- Какво?
- Нищо! Не съм казал нищо.
- Добре, готов ли си? – повтаря. Кимвам.
- Да.. готов съм.
YOU ARE READING
Survive
Fanfiction- Луи. Ти си моят ангел-пазител. Ти спаси живота ми. - казвам неуверено. Гласът ми е нестабилен и аз дори не мога да го разпозная. Стискам меката му и топла ръка. Очите му сканират всеки инч от лицето ми преди да избута къдриците ми назад. Поклаща г...
