Survive

Chapter 79

Дните минават и когато идва понеделник аз прекарвам повечето от деня в офиса. Да работя толкова много е повече разочароващо и уморително сега, че трябва и да страня от Луи. Толкова е разочароващо да стоя тук и да гледам как часовете минават, просто молейки се времето да минава по-бързо. Но трябва да работя. Благодаря на Господ за технологиите всъщност. Няма значение колко далеч сме един от друг ние може все още да комуникираме. Продължавам да му пиша, казвайки му колко съм отегчен и той се опитва да ме развесели. Не, не по „липсвам ти" начина, а повече като „хаха, ти трябва да работиш докато аз съм вкъщи и почивам" дразнещия начин.

Времето минава е евентуално часовника посочва пет часа и смяната ми е свършила. Събуждам се от изтощителния си транс, грабвам нещата си и излизам. Докато отивам към колата получавам съобщение от Луи.

„Навит за футболна игра? С момчетата в парка съм. Ела да се присъединиш към нас, принцесо." – Л.

Усмихвам се на себе си и въздъхвам. Нося смокинг и той ме кара да отида в парка и да играя футбол с него и момчетата? Дори не спортувам. Да започна с това, че съм зле с футбола. Никога не е бил моето нещо. О, добре, поне мога да гледам? Имам предвид, че мразя да се прибирам в празен апартамент.

- Вижте кой реши да се присъедини! – Зейн възкликва след като излизам от нашата кола, носейки белия си костюм и хубавите панталони. Свалям сакото си и отвързвам вратовръзката докато минавам през игрището, за да достигна до тях. Хубавите ми обувки се измърсяват докато стъпвам по тревата на игрището чертаейки пътя си.

- Футболна игра е, а не бален дансинг, приятел. – Лиам ме подразни и аз въздъхвам. Толкова съм уморен за това точно сега.

- Знам, знам. Просто се връщам от работа...Тук съм само да гледам. – въздъхвам. Луи идва към мен, както винаги красив и уверен в себе си, носи яке на Адидас и черни шорти. Проправя си път през момчетата и увива ръка около мен.

- Ти може да бъдеш рефер, любов. – Луи предлага и аз се усмихвам. Навън е тъмно, малко хладно, но е добре, защото той е точно тук пред мен. Здрав, усмихнат и щастлив. Това е всичко, което има значение. Гледайки го така преизпълнен с енергия и бягайки наоколо, ме кара да забравя факта, че е болен. Какво, ако той се подобрява? Какво, ако всъщност не се влошава, а става по-добре? Какво, ако той спре изцяло с пушенето и позволи на дробовете си да работят както трябва? Какво, ако? Какво, ако...

Топката лети напред-назад сякаш с години. Доста смехове са споделени и викове са разменени, когато аз осъждам играта грешно. Луи и Найл са в един отбор, а Зейн и Лиам са от другия. Докато им казвам, че получават дузпа или каквото е там, за да предотвратя загубата им. Те са толкова защитнически настроени за глупавата игра. Разочаровани са от някои неща докато аз ги намирам за смешни. Избухвам в смях докато те стигат доста далеч.

- Хей, подай топката! – Луи извиква на Найл докато той бяга с цялата си енергия към другата страна на игрището. Найл продължава да бяга с топката докато не е изритан игриво. Лиам и Зейн са скапани защитници, те не са способни да вземат топката дори живота им да зависи от това. Дори всъщност Зейн и Лиам да нямат НИКАКЪВ шанс да спечелят, Луи все още има за цел да увеличи резултата, затова той дава цялата си сила да отбележи друг гол.

- Ето тук! Казах ето тук, блонди! – извиква на Найл задъхано. Найл най-накрая го чува и подава топката. Голяма усмивка нараства на лицето на Луи, той взема топката и бяга към гола колкото е възможно по-бързо. Момчетата тръгват да бягат след него и аз ги следвам, за да мога да се уверя, че никой не нарушава правилата. Изведнъж Луи се препъва и пада на тревата. Веднага надувам свирката, за да спра играта. Лиам вдига ръка във въздуха, за да се защити.

- Никой не го бутна, кълна се! – Лиам се защитава. Изведнъж забелязвам, че Зейн е на колене пред Луи и лицето му е бледо от тревога. Какво по дяволите се случва? Лиам, Найл и аз отиваме при Зейн и Луи. Зейн се обръща към нас с кучешки очи.

- Момчета, той не може да диша. Трябва да го заведем в болницата.