Survive

Chapter 66

Той никога не е бил него. Той никога не ще бъде.

Всички сетива в тялото ми казват колко грешно е това. Нищо не се чувства по същия начин, когато съм с него. Вътрешностите ми се опитват да ми покажат, че това е грешно и ох, те винаги са били прави. Не ме разбирайте погрешно. Антъни е невероятен. По толкова много начини. Той се грижи толкова много за мен. Той винаги е там за мен и никога не ще ме нарани. Перфектно, нали? Но дори всъщност той да е всичко, от което си мисля,че се нуждая, той не е всичко, което искам.

Има хубава усмивка. Но очите му не блестят по този невероятен начин като тези на Луи. Той има пленителен поглед. Но нищо не се сравнява с това, когато Луи ме поглежда наивно. Той има най-изчистения смях. Но кое се сравнява със скъпоценния смях на едно буквално слънце?

Със сигурност Антъни е джентълмен и има поразителна личност. Има толкова примерен изказ. Дори не съм си помислял, че ще го чуя да кълне. Той е наистина открито привързан и показва открито чувствата си. Не се страхува да покаже чувствителната си страна. Имам предвид, че познавам момчето от наистина кратко време, а вече знам всичко, което трябва за него и миналото му.

Но какво, ако това не е перфектно за мен? Какво, ако не изглежда по същия начин, по който Луи кълне задъхано някой, който го дразни? Какво, ако аз оценявам начина, по който Луи рядко показва привързване докато не придобие това значение? Какво, ако обожавам факта, че Луи го играе трудно и се прави на мачо, когато в действителност притежава чувствителна страна, която рядко хората могат да видят? Дори всъщност винаги да се оплаквам, че не знам достатъчно за него, аз всъщност проявявам респект, че той не споделя всичко с всеки. Той е затворена книга. Прочети една глава и ти ще видиш това, което се нуждаеш да разбереш.

- Ние трябва да тръгваме, ако искаме резервацията си. – Антъни информира, когато сядаме на дивана в апартамента на Луи. Аз се излягам на канапето с глава почиващата си върху гърдите на Антъни. Дори това да е грешно, какво по дяволите? Не може ли всичко да не бъде толкова отдалечено от него? Знам, че е грешно да ги сравнявам така. Не е справедливо, знам. Предполага се, че трябва да си тръгна от Луи и да го оставя зад гърба ми...но как мога, когато това ме изяжда отвътре? Ако тръгна с друг човек в ума си докато до мен има някой друг, няма да е справедливо към никой от нас.

- Не може ли вместо това просто да ядем тук? Не искам да ходя в изискан ресторант... - казвам и се изправям, разтривайки очи. Не съм дори мързелив човек, просто искам да си намеря извинение да остана възможно най-близо до Луи. Дори всъщност той да спи в спалнята си до обяд. Господи, лошите навици на Луи ме полудяват. Обикновено ще се зарадвам да се приведа в добър вид и да отида на романтична вечеря, но сега, вместо това искам да остана тук цял ден. Да не правя нищо.

- Не, хайде сега. Вече платихме за масата и за всичко. – той казва и разрошва косата ми. Тонът му е доста игрив, но мога да кажа, че той започва да се изморява от мен и това, че не желая да правя нищо. Скъпи Господи, научих се да намирам всичко в него дразнещо. Дори сега, когато разроши косата ми го намирам за крайно не необходимо, дори всъщност да знам, че го обожавам, ако Луи го прави. Двойни стандарти, а? Намръщвам се и пъхам ключовете си обратно с ядосано изражение.

- О, дай ми почивка. – чувам дългоочакваната компилация от гласа му и стъпките от далеч. Обръщам се, за да видя Луи, стоящ извън спалнята си по боксерки, бяла тениска и разрошена коса, разпръсната по челото му. Изглежда в лошо настроение като уморен малък таралеж, стоящ ето там и аз никога не съм го намирал толкова великолепен.

- Не се тревожи, Луи. Ние просто си тръгваме. – Антъни ни защитава и става от дивана. Знам, че напрежението е между тях, тъй като те очевидно не се харесват един друг, но не ми пука. Луи е ревнив и го прави много очевидно.

- Прекрасно. Щях да попитам къде отивате, но честно не ми е пукало по-малко. – Луи казва, което предизвиква Антъни да се засмее. Да бъда честен, намирам цялата ситуация за доста забавна и това ме кара да се чувствам като ужасен човек.

- О, има също малко останала храна в хладилника от миналата вечер, ако искаш. – Луи изведнъж сменя темата като казва на Антъни. И двамата го поглеждаме изненадани. – Имам предвид това, че ти харесваш остатъците от мен толкова много. – после казва. О, мамка му? Защо трябва да бъде толкова засенчващ? От кога се превърнах в остатъци? О, Боже Господи. Искаше ми се да имам публика, която точно сега да извика „оооо" и „о, не, той не" и „о, удари го". Защото това е всичко, което мога да чуя в главата си за момента. Сериозно всъщност. Какво му става? Той просто се събуди, няма как да е пиян. Не помня да е бил толкова ексцентричен сутрините.

Забелязвам, че Антъни е станал раздразнен сега, затова го издърпвам за ръкава преди тази свада да е преминала към други неща, които не са вербални.

- Всичко е наред. Просто го игнорирай. – казвам.