Survive

Chapter 89

Следващият ден донася тази сива и мъглива сутрешна светлина над Ню Йорк. Събуждам се във всекидневната на Найл и на неудобния му диван. Когато се изправям в седнало положение усещам всяка част от тялото си скована от болка от ужасната позиция на сън и лекия махмурлук. Махам завивката от тялото си и се изправям, възвръщайки спомените си от миналата вечер. Наистина се прецаках този път. На първо място не трябваше да карам Луи да ревнува. И всъщност приключих с това да целуна Антъни. О Господи, Луи ни е видял. Той трябва да е.

Трябва да поправя това. Не ме интересува какво ще коства, но няма да рискувам да загубя Луи. Най-вече не и заради нашите уязвими състояния на ума. Грабвам дрехите от миналата нощ и се обличам. Не ми харесва да бъда в апартамента на Найл, ако трябва да съм честен. Винаги е супер разхвърляно и той хърка като луд. Той спи в спалнята си, но мога да го чуя как хърка по целия път до всекидневната. Толкова е силно.

„Ще ти пиша по-късно. Благодаря, че ми позволи да остана тук. Просто наистина трябва да отида у дома и да оправя всичко... - Х."

Пиша това на лист хартия и го оставям по средата на масичката за кафе на Найл. Чувствам се малко груб задето си тръгвам преди дори да имам шанса да го видя и благодаря правилно, но трябва да се прибера у нас колкото се може по-бързо. Не мога да понасям това повече. Глупавите ми грешки ме държаха почти цялата нощ. Почти не съм и спал. Стоях и си мислех колко много нараних Луи и дали той ще е способен на това да ми прости. Но това беше просто целувка... не означава нищо.

През цялото пътуване с таксито аз гледах през прозореца и се опитвах да изляза с добра реч. Нещо, което да го накара да ми прости, но съзнанието ми беше напълно празно. Какво се предполага, че ще кажа? Накрая решавам просто да отида в апартамента и да изслушам това, което ще ми каже. Прост начин да се справя с това. Не е най-доброто решение, което някога съм вземал, но нямам избор.

Стоя пред входната врата и си поемам дълбоко въздух. Чувствам топлината вътре в тялото си и сърцето започва да бие силно в гърдите ми. Защо реших да купя този букет с рози по пътя? Луи НЕ е романтичен и това определено не е правилния начин да го спечеля. О, добре, вече почуквам на вратата и няма отговор отвътре засега. Стоя там, преглъщайки последната част от достойнството си преди да чуя бавни и приближаващи стъпки към вратата от другата страна. Просто затварям очи и се моля на Господ Лиам да не е все още там. Последното нещо, от което се нуждая е той да бъде свидетел на това как ще бъда отчаян, нуждаещ се и патетичен. Аз шибано купих цветя, нали? Ето колко преебан съм.

- Хари? – чувам лекия и дрезгав глас на Луи да казва като отваря вратата. Поглеждам нагоре и срещам силния му поглед. Изглежда толкова.... спиращ дъха. Косата му е изцяло рошава, очите му са малко зачервени, което кара цвета на окото му да бъде дори по син. Носи една от белите ми тениски, която е наистина голяма за него и разкрива по-голямата част от гърдите му. Усещам сърцето си да прескача удар, когато той ме поглежда с нежните си подпухнали очи.

- А-аз... - започвам и осъзнавам, че не знам как да започна като цяло. Луи ме гледа объркано докато най-накрая не прочиствам гърлото си и му подавам букета. – Тези са за теб.

- Купил си... рози? – той пита и дава най-доброто от себе си, за да не звучи снизходително. Усещам бузите ми да се изчервяват и кимвам срамежливо. Той въздъхва и отстъпва назад, за да ме пусне вътре. Оглеждам се да проверя дали Лиам е наоколо, или не. Изглежда, че вече си е тръгнал, но определено е прекарал нощта тук. Мога да кажа заради матрака на пода. Тишина изпълва апартамента докато Луи затваря вратата след мен и поставя розите на масата вместо във вазата.

- Луи, аз...

- Хари, аз... - и двамата започваме да казваме на другия. И двамата се засмиваме, а аз позволявам на Луи да продължи това, което иска да каже, защото да съм честен нямам идея накъде отивам с изречението си. И затова по-добре просто да изслушам първо него. Сядам на дивана във всекидневната и Луи се присъединява.

- Не бях на себе си миналата вечер. Честно, чувствам се зле задето ударих Антъни. Имам предвид, че вие двамата просто бяхте в колата заедно...Дори не сте се целували или нещо, затова не бях прав задето реагирах така... - казва и аз се засмивам. Той не е видял целувката. Той не знае, че сме се целували. Трябва ли да му кажа? О, Господи, какво да правя? Той ще откачи, ако му кажа сега. – Ти не си го целунал, нали?

Поклащам глава.

- Не. Разбира се, че не. – лъжа. След като думите напускат устата ми аз съжалявам задето съм ги казал. Няма връщане назад сега. Вече излъгах. Мамка му, мамка му, мамка му. Луи ме гледа с облекчен и любещ поглед. Хваща лицето ми и ме целува бавно. Придърпва ме в прегръдка и аз незабавно чувствам вината да ме удря.

- Толкова съжалявам, че не ти повярвах. Просто те обичам толкова много и ставам покровителствен понякога. – казва и ме целува страстно. Това е грешно. Това е толкова грешно. Но просто не мога да рискувам нищо точно сега. Просто ще чакам за перфектно добър момент и ще му кажа. Но не точно сега. Не днес.