Survive

Chapter 62

Защо не съм изненадан?

Разбира се, Луи няма да е там, когато се събудя. Не знам да съм направил или казал нещо грешно, но една нова грешка и той си тръгва. Разтривам слепоочията си, за да избистря зрението си. Чаршафите върху леглото са изцяло омачкани и е очевидно, че ежедневното почистване не е преминало все още тук. Прозявам се докато се обличам и оправям косата си. Би трябвало да съм разочарован задето Луи си е тръгнал от тук без да каже простичкото „добро утро", но спомените от миналата нощ продължават да ме държат. Няма значение какво съм направил, аз постоянно си припомням колко уникална миналата нощ беше. Вдигам бретона си нагоре и слагам малко спрей за коса, просто за да си припомня начина, по който Луи стискаше и дърпаше косата ми. Беше толкова интензивно. Толкова грубо, объркващо и перфектно.

„Ние сме в бюфета за закуска. Доведи Лиам с теб. Той все още спи." – мислите ми са прекъснати от това забравено съобщение от Найл. Искам да му кажа за миналата нощ и може би да поискам съвет... Но Луи каза и цитирам „Момчетата не трябва да разбират". Не знам защо, но предполагам, че трябва да избягвам това да го питам по това време.

Тръгвам през лобито и спирам пред стаята, която Лиам, Зейн и Луи делят. Почуквам на вратата, но няма отговор. Продължавам да почуквам неприятно и силно докато накрая вратата не се отваря. Посрещнат съм от полуголия Лиам, който носи нищо друго освен смъкнатите си сиви боксерки. Той протрива очи и се прозява. В стаята е бъркотия. Буквално прекарахме ЕДНА вечер в този хотел и те решиха напълно да я направят безпорядък. Чувствам се зле заради почистващият персонал, който ще влезе тук...

- Найл ми каза да ви доведа в бюфета. – информирам и той просто простенва и ляга на леглото. Взема възглавница и я слага върху лицето си. Въздъхвам и отивам до прозореца. Издърпвам завесите, така че цялата слънчева светлина да навлезе в стаята, но това кара Лиам да запрати възглавницата по мен. – Хайде сега. – окуражавам докато несъзнателно започвам да почиствам стаята.

Изведнъж забелязвам нещо много по-тревожно върху едно от нощните шкафчета. Докато Лиам се бори с махмурлука си той няма да види нищо. Хапчета. Кой по дяволите взема хапчета? Вземам ги и Лиам изведнъж скача от леглото. Преди да имам шанса да прочета за какво са Лиам ги грабва от ръката ми.

- Тези са мои. – защитава се, придържайки ги като дете. Толкова съм фокусиран върху приятелите с привилегии каквито сме с Луи и дори не го питам нищо за това.