Survive

Chapter 81

Луи:

Отварям очи, за да намеря себе си в познатата болница. Мамка му. Не и тази глупост отново. Продължавам да мигам, опитвайки се да приспособя очите си към бялата светлина в стаята. Забелязвам, че стаята е пълна с уморени и спящи момчета. Зейн и Лиам стоят на столове, положили главите си един на друг, спят с кръстосани ръце. Найл всъщност не спи, той просто стои на земята в ъгъла на стаята и си играе с телефона. Изцяло фокусиран е и не забелязва, че съм се събудил. После се обръщам, за да видя седящия Хари до мен, който е поставил глава на едното ми бедро, а едната му ръка е преплетена с моята. Мога да кажа по светлината, влизаща през прозореца, че е сутрин. Господи, дали те са останали тук през цялата нощ? Обикновено, когато това се случва са просто останали един или двама тук, а сега всеки един от тях е. Прочиствам гърлото си и Найл повдига глава.

- ХЕЙ, ти си се събудил! – възкликва достатъчно силно, за да събуди всички. Хари най-бързо реагира. Повдига глава и  поглежда точно в мен, гледайки ме с уморените си очи. Усмихвам му се и преди да знам горната част на тялото му е отгоре ми, дарявайки ме с емоционална прегръдка. Всъщност ме стиска много силно и носа и устата ми са притиснати в рамото му, карайки да се блокира притока ми на въздух.

- Хари, аз не мога да... дишам. – казвам с останал глас. Хари бързо се отдръпва и сяда на стола си, извинявайки се, че ме притиснал така. Просто му се усмихвам и поклащам глава. Горкият, умрял си е от притеснение. Поглежда ме за няколко секунди със скъп поглед. Скъп и сърцеразбивателен. Дори да мога да видя блестящата му усмивка, аз мога ясно да забележа страха и тъгата в очите му. Мразя се задето го разтревожих така. Иска ми се да мога да контролирам това, но когато се случи всичко просто става черно и когато отворя очи винаги се намирам на това място. Не мога да си помогна. Без значение колко силно опитвам, аз просто не мога.

- Беше ли притеснен за мен, скъпи? – питам и Хари се изчервява по начина, по който винаги прави, когато го нарека със сладки прякори. Ето защо обичам да правя това толкова много, защото той винаги става много срамежлив и сладък. Дори не намира думи да отговори. Просто срамежливо и тъжно гледа надолу към преплетените ни пръсти,кимайки. Останалите момчета скоро се събират до леглото, на което съм.

- Как се чувстваш?- Лиам пита със загриженост в гласа си.

- Добре съм. – казвам. Наистина няма повече за казване. По-голямата част от тялото ми се чувства наистина вцепенена точно сега и аз просто седя на леглото, ето това. Хари започва да гали лицето ми и да отдръпва косата ми назад. Господи, толкова е добър. Погледни го. Мога да кажа, че не е спал много. Лицето му е подпухнало и сладко и къдравата му коса е навсякъде. Не мога да си представя колко притеснен е бил през цялата нощ. Толкова съм благодарен, че момчетата са останали с него, за да не бъде сам. Имам ли най-добрите приятели или какво?

- Доктор Нелсън каза, че мога да те заведа у дома, но ако искаш може да останем тук за малко. Знаеш, ако искаш да се възстановиш повече... - Хари казва с любов в очите си и с прекрасна усмивка, украсена с трапчинки, очевидно няма търпение да се приберем вкъщи, да спим в леглото вместо на тези неудобни болнични столове. Но какъвто е джентълмен той трябва да ми предложи да останем тук за мое добро. Отказвам незабавно и се изправям. Да остана тук? Няма начин. Няма да правя голяма работа от някакъв малък рецидив. Не беше нищо. Аз съм добре. Напълно добре.

- Не, не, не. Няма нужда от това. Погледни ме! Добре съм. – уверявам ги и те се споглеждат един друг, повдигайки рамене. Хари се нацупва и кимва. Ето защо го обичам. Винаги се опитва да даде най-доброто от себе си, за да не ме пита за това и за често лошите ми решения. Усмихвам се на прекрасния Хари. Той просто не е отделил очите си от мен откакто съм се събудил. Малко е плашещо, но също и сладко...може би... просто малко. Протягам ръка и погалвам нежните му бузи. После той се приближава към мен и целува устните ми леко и бавно. Всъщност съм доста изненадан. Той обикновено не поема иниациативата пред момчетата така. Но той го прави и аз съм горд.

- Знам, че това може би е неуместно, но... гола брои ли се? – Найл пита, припомняйки вчерашната футболна игра. Всички започваме да се смеем. Той винаги има навика в такива сериозни ситуации да ги преобърне и ето защо обичам това в него.

- Разбира се, брои се! Ти и Луи победихте, ръцете долу. – Хари казва като горд рефер. Найл ми дава въздушно пет и просто с това всичко се връща към нормалното. Ето защо обичам тези момчета толкова много. Те знаят, че мразя, когато нещата станат тъжни и сериозни около мен затова правят неща като това. Но те все още показват загриженост, правейки неща като тази вечер. Прекарвайки цялата нощ в болницата заедно...просто съм късметлия да ги имам. Всеки един от тях.