Survive

Chapter 63

Последен ден в Барбадос.

Не знам какво нормалните хора биха направили в този случай. Проблемът ми всъщност е, че не мога да избягам от това. Не мога просто да се обърна, да игнорирам глупостите на Луи и да продължа. Това не е както работи при мен. Той е първото момче, в което наистина някога се бях влюбил. Желая докосването му и искам да съм в присъствието му през цялото време. Никога не вземам достатъчно от него и това ме плаши. Не искам да го прогоня. Усеща се, че това се каня да направя сега. Привързвам се, хората се плашат и си тръгват.

Трудно е, защото никога преди не съм бил така объркан. Нищо около него няма смисъл. Изборите, които прави са абсурдни. Миналото му е голяма мистерия. Излъчването му е нечувано и любовта му е далеч от света. Но най-големият ми проблем е факта, че мога да го мразя и обичам по едно и също време.

Като точно сега. Мразя го толкова много. Мразя факта, че той мисли, че е добре да си играе с емоциите ми. Мразя, че единствената любов, която иска от мен е физическа и зад затворени врати. Мразя факта, че той изглежда засрамен от това да бъде с мен. Мразя го заради това, че ме третира все едно не знае кой съм наистина. НО в същото време го обичам. Обичам го, обичам го, обичам го. Обичам смеха му. Обичам начинът, по който ме гледа понякога. Обичам всеки инч от красивата му кожа. Обичам факта, че дори да ме смъква долу, той знае точно как да ме възвиси отново.

- Това не е ли тениската на Луи? – Найл пита от другата страна на спалнята. Поглеждам телефона в ръцете си и после него. Той опакова нещата си обратно и сега просто стои пред куфара си, държейки тениската на Луи от предишната вечер. Щях да го попитам от къде знае, че е неговата, но всички знаем, че тениската му с Queen Surf му е любима. Преглъщам гордостта си и прибирам телефона си.

- Да, аз случайно съм я взел с мен... - лъжа. Той ме гледа объркано. Мога да кажа, че не се върза на суховатото ми извинение, но аз се възползвам от шанса си да сменя темата изцяло. – Между другото, за какво Лиам взема лекарства? Намерих някакви лекарства в хотелската им стая на следващия ден.

Найл замръзва напълно от подозрителния ми тон. Преглъща и пуска тениската на Луи на пода.

- За алергиите му са. – казва с висок писклив глас. Добре, това очевидно е странна тема за него, по-добре просто да я оставя засега. Усещам нещо на леглото да вибрира, после просто виждам името на Антъни изписано върху екрана ми.

„ Хей! Как е пътуването ти? Просто исках да проверя, ако искаш може да излезем след като си дойдеш? Пази се."

Хм. Добре, може би ще. Като цяло Антъни изглежда гениално момче. За разлика от Луи той не си играе с емоциите ми и не ме обърква през цялото шибано време. Луи никога не знае какво иска. Може би Антъни знае? Защото заслужавам да бъда обичан правилно. Нали? Заслужавам истинско гадже, което да не лъже. Нуждая се от повече нормални хора в живота си и дори и да мога да призная, че Антъни не е спонтанен или забавен като Луи, аз се наслаждавам като излизам с него. Всичко просто е открито и това всъщност е доста хубаво. Имам предвид, че обичам да излизам с Луи и момчетата, но винаги чувствам, че те пазят тайни от мен, а това не ми харесва.

„Здравей! Беше много хубаво всъщност. Да, определено. За съм, ако и ти си."

Пътуването със самолет се усеща като вечност. Не кацнахме ли? Дори всъщност да се опитвам да разсейвам себе си по възможно най-добрия начин, всичко, за което мога изглежда да мисля е Луи. Луи, Луи, Луи. Опитах се да чета книга, но в края на всяка страница разбирах, че не обръщам внимание и се налагаше да я препрочитам. Опитах се да поспя, но не намерих подходящата поза. Опитах се да слушам малко музика, но всяка песен ми напомняше за него. Намирах начини да мисля за него във всяко възможно нещо, което видя или правя. Най-малкото, което мога да кажа е, че това е разочароващо.

Той стои ето там. Найл направи удара и седна до прозореца до мен. И ето ме тук, седящ до пътеката вляво и Луи, Лиам, Зейн от другата страна. Зейн си е сложил нещо на очите и спи. Лиам си е сложил големите слушалки и слуша силно музика, която мога да чуя от моята страна. И Луи? Прекрасният Луи спи с кръстосани ръце и повдигнати вежди. Хубаво, всички са заспали. Правят го по-лесно за мен да мога да го гледам без да изглеждам странно. Изведнъж съм изваден от транса си, когато Найл ме побутва по рамото. Обръщам се надясно просто за да видя лицето му на милиметри от моето. Това момче не разбира нищо от лично пространство.

- Мисля, че трябва да дадеш шанс на Антъни. – казва от нищото. – Луи е... сложен.- прошепва. Каква добра дума да го опише. Сложен. Няма как да го кажа по-добре. Въпреки това се зачудвам какво е накарало Найл да каже това изневиделица.

- Да... предполагам същото... - промърморвам докато поглеждам към страната на Луи още веднъж. Той все още спи и аз просто искам нещата да бъдат такива каквито си бяха в началото. Когато бях дори много по-наивен отколкото съм сега. Когато можех да го погледна и да кажа, че той е приятеля ми. Когато можех да се събудя сутринта и просто да се почувствам като късметлия, който е обичан от някой поразителен като него. Но това продължи толкова малко време и аз надали повече ще имам шанс като този отново. Очевидно е, че той не иска връзка с мен, по необяснима причина. И въпросът е... какво мога да направя?