Survive

Chapter 59

Да се събудя в атмосферата на натоварените улици никога не е било толкова чудесно преди. Никога не съм си мислел, че ще се наслаждавам на това както го правя сега. Просто не мога да опиша как се събуждам сгушен в тънкото одеяло с Луи. Лекият бриз ме кара да притисна тялото си дори повече в топлата му кожа. Отделям главата си от гърдите му лениво и поставям брадичка върху дланта си. Просто е толкова успокояващо да гледам колко спокоен е той докато спи. Мога честно да лежа тук цял ден и да се възхищавам на всяка негова част. Като начина, по който гърдите му внимателно се надигат и отпускат докато диша. Или начинът, по който той несъзнателно ме придърпва по-близо до себе си, когато става студено.

Забавно нещо е. Дори, когато той е точно тук ми липсва. Знам, че това звучи много евтино и глупаво, но е така. Наистина просто искам да се събуди. Искам да видя тези хипнотизиращи сини очи още веднъж. Просто за част от секундата. Искам нещо да ми напомни, че това е реално. Че се целунахме миналата нощ. И че ние наистина заспахме в ръцете на другия. Защото по някаква причина чувствам, че всичко това е било голяма илюзия.

Нежно прокарвам пръсти по линията на корема му и по целия път до гърдите му. Ключиците му са толкова видими. Изглежда все по-слаб с всеки изминал ден, бавно се стопява. Трябва да го накарам някак си да яде повече. Всичкото пиене и пушене е нездравословно за него или за всеки без значение за кого. Той е просто толкова повлиян от другите момчета...понякога се чудя дали това е добро нещо.

Изведнъж очите му се отварят заедно с дългите му мигли. Преди да осъзная той ме гледа, благословявайки ме с океанско сините си очи. Незабавно се усещам, че се усмихвам. Дори не е казал и дума все още. Това е един от ефектите, които има върху мен. Представете си.

- Липсваше ми бретона ти. – той казва с дрезгавия си и прекрасен глас докато преминава с пръсти през къдриците ми. Добре, разбира се аз съм завършил с бретон върху цялото ми чело, когато нямах шанса да го оправя, слагайки му малко спрей за коса. Изглежда, че той харесва старата ми визия повече.

- Добро утро и на теб, слънчице. – дразня го. Предизвиквам го да ми даде най-прекрасната си усмивка. Превръща се в дванадесетгодишно, когато скрива лицето си с възглавницата. Засмивам се и усещам поток от емоции. Защо не може да бъде такъв през цялото време? Най-лошото нещо свързано с тези моменти е, че аз никога не съм способен да им се насладя. Винаги си напомням, че това вероятно няма да продължи, че той ще се промени от нищото и ще ме отблъсне далеч. Както винаги прави. – Ние се целунахме миналата нощ.