Survive

Chapter 14

Когато се събуждам е по-рано отколкото очаквам. Бях събуден от вибрациите на телефона на Луи върху дървеното шкафче. Раздразнен съм, че той не отговаря, но когато се обръщам него го няма в леглото. Значи е около десет часа и Луи е станал. Или прави закуска, или е на покрива да пуши. Ставам от голямото легло, раздразнен от звънящия през пет минути телефон на Луи. Кой го търси през цялото време? Пресягам се от другата страна, за да достигна телефона. Десет пропуснати обаждания от Санди. Отново? Тя звъня миналата нощ също. Изглежда, че това момиче има някакви сериозни проблеми.

Поставям телефона в джоба си и ставам от леглото. Отивам в кухнята и виждам, че Луи не си е вкъщи. Може би е с момчетата. Всичко е чисто и спретнато. Щях да запитам защо те са си тръгнали толкова рано, но се сетих, че са там където е и Луи. Минавам през кухнята и се отправям към хладилника, за да взема няколко яйца. Щом ще стоя тук трябва да се заема и с дневните неща като да правя закуска. Предполагам, че малко омлет няма да навреди?

След половин час сядам на масата и чая вече е готов. Тогава чувам входната врата да се отваря. Луи влиза дори без да ме отрази. Сваля палтото и обувките си и чак тогава ме забелязва.

- Направил си закуска? – казва впечатлен. Кимвам и поставям чашите за чай на местата им. Той се усмихва и сяда. Сядам до него и съм обгърнат изцяло от миризмата на цигари. Но не го коментирам, просто държа телефона му.

- Санди звъня цяла сутрин. – казвам повече раздразнен отколкото исках да прозвучи. Той поглежда надолу към екрана и вижда сега вече петнадесетте неприети обаждания.

- Какъв изрод. Трябва най-после да си сменя номера.

- Да, трябва. – казвам решително. Не мога да променя това, че се държа като нахален съквартирант. Луи избягва очния контакт и започва да ровичка в омлета. Продължавам. – И къде беше? Къде са момчетата?

- Играхме футбол.

- В десет сутринта? – питам. Знам, че лъже и ако вчера съм му повярвал, сега не съм. Вече не. Той ме лъже и искам да знам защо.

- Да и между другото интервюто ти е след час и трябва да бъдеш готов. – казва и сменя темата незабавно. Господи, той е невъзможен. Нямам силата да изтръгна истината от него сега, затова просто изяждам всичко от чинията ми и ставам без да кажа дума. Измивам ръцете си и отивам във всекидневната. Дрехите ми са като пълна бъркотия в раницата. Почвам да вземам една по една, уверявайки се, че нямам нищо подходящо за интервюто.

- Луи, може ли да използвам някои от дрехите ти? – извиквам като оглеждам неподходящите скъсани дънки и няколкото тениски с групи най-отгоре.

- Разбира се. Просто после се увери, че си ги оставил на мястото им. – Луи извиква от кухнята. Чувам звука от течащата вода. Дали Луи мие чиниите? Поглеждам и той стои пред мивката. Да, той го прави. Това е добре за него. Дори това да е неговия апартамент, аз съм единствения, който се грижи за почистването. Не, че той е разхвърлян, но просто не му пука.

Отивам в спалнята му и се чувствам странно. Никога не съм идвал тук без него и сега имам чувството, че нарушавам нещо с влизането си, което очевидно не е така. Минавам през разхвърлената стая и стигам до гардероба. Не знам защо изобщо го има, тъй като дрехите му са навсякъде. Изненадан съм, че виждам блейзерите му закачени прилежно на закачалките. Той има три такива. Черен, тъмносив и един син. Всичките изглеждат доста добре, но малко се притеснявам за размерите. Надявам се, че поне един ще ми стане, тъй като нося два-три номера по-големи от неговия.

Синият е много тесен, затова го връщам обратно. Сивият пасва като ръкавица и има малко петно отпред. Не много професионално, нали? Последно пробвам черния и изглежда добре. По-голям е от другите и това го прави удобен. Заставам пред голямото огледало да видя как стои. Поставям ръце в джобовете и изведнъж напипвам някакъв лист хартия в левия джоб. Не съм любопитен тип, но Луи крие много тайни от мен, така че любопитството ми надделява. Оглеждам се, за да видя, че той няма да влезе в стаята. След това разгъвам листа. Това е някакъв написан номер. Вземам телефона си и почвам да набирам номера.

- Офисът на доктор Нелсън. – чувам тънък мъжки глас. Поглеждам да видя дали Луи все още мие чиниите. След това затварям вратата на стаята му. Не знам какво да кажа. Казвам първото нещо, което ми идва на ум.

- Ъм, здравейте.. това е.. Луи. – казвам и пречиствам гърлото си. Трябва да звуча малко като него. – Луи Томлинсън.

- О, Луи! Дълго време не съм те чувал. Всичко наред ли е? Пиеш ли си лекарствата?

Лекарства? Какво? Защо ги пие?

- Да, разбира се.

- Добре. Искаш ли да си уговорим среща или.. – тръгвам да отварям устата си, за да отговоря, но чувам приближаващи стъпки. Паникьосвам се.

- Ъ, не, просто проверявам. Приятен ден, довиждане. – направо затварям преди разговора да е приключил и преди доктора да отговори. Бързо връщам хартията в джоба.

- Хей, намери ли нещо? – Луи казва като влиза. Кимвам.

- Да, ще отида с този. Благодаря. – казвам и излизам от стаята. Дали ще посещава доктор? Посещавал ли е? Защо? Господи, толкова много въпроси и толкова малко отговори..