Survive

Chapter 68

Дъждът се изсипва извън прозореца. Мога да чуя всяка капка, която пада от сивото небе. Бавно отварям очите си и откривам себе си спящ сам в спалнята на Луи. Обръщам се да видя и празното място до себе си. Когато се изправям в седнало положение усещам главата ми да се върти. Господи, прецаках се толкова лошо миналата нощ. Тотално прецаках нещата между мен и Антъни. Това беше последния ми добър шанс и аз го издухах. Господи, такъв съм идиот. Не мога ли да направя така че една връзка да проработи? Изведнъж чувам някой на входната врата. Може ли да бъде...? Антъни? Скачам от леглото и бързам да изляза от спалнята дори и главата ми да пулсира като луда. Когато излизам от всекидневната съм заслепен от сутрешната светлина, идваща от прозорците. Студеният ветрец кара цялата ми кожа да потръпне. Тогава осъзнавам и че не нося друго освен боксерките си. И тогава осъзнавам и че не Антъни е на входната врата. Беше Луи.

Той дори още не ме е забелязал. Просто грабва пощата и тръгва право към всекидневната с мръсните си обувки. Знае, че мразя да прави това. Не знам дали трябва да му напомня, че съм тук, или просто да се върна в спалнята и да заспя отново. Решавам да се върна обратно вътре преди нещата да са станали неловки. Все още имам ужасен махмурлук и това не помага. Решавам да се върна обратно вътре, но когато го правя разбира се се спъвам в кабела за интернета и падам на пода.

- Хари?- загриженият глас на Луи прозвучава. Лежа на пода, стенейки от болка докато виждам как сянката на Луи се надвесва над мен. Той стои там облечен с черни дънки, яке на Адидас, придружено от прекрасното бийни върху главата му. Той дори не се опитва да ме смути, аз вече сам се смутих без помощта му. И той просто подава ръката си за мен, за да стана и да седна на леглото му.

- Къде е Антъни? – пита. Напълно игнорира факта, че съм спал на леглото му и мириша на алкохол, както и че паднах върху пода му облечен само с боксерки. Дори не се осмелявам да го погледна в очите. Чувствам се толкова патетичен точно сега.

- Той ъъ... тръгна си. – промърморвам с възможно най-дрезгавия глас, който съм имал. Луи ме поглежда жално. Дори не е по „о, Господи, такъв си идиот" начин. Изглежда, че сериозно съжалява за мен. Прочиствам гърло в опит да улесня напрежението, но не се получава нищо друго освен да стане по-неловко. Луи въздъхва и разтрива гърба ми, опитвайки се да ме успокои. Изведнъж се чувствам зле заради себе си, осъзнавайки какъв провал наистина съм. Възползвам се от шанса, който имам и накланям глава към рамото на Луи. Той се сковава и изглежда наистина не знае какво да прави. Но след известно време се предава и накланя главата си към моята. Преди да осъзная сълзите ми почват да се стичат надолу.