Survive

Chapter 24

- Сигурен ли си, че си добре? – Луи се уверява на следващата сутрин. Кимам и започвам да ровичкам в тоста, избягвайки очен контакт. Той е застанал до мивката с чаша чай в ръка. Лошо, изглежда изтощен. Държах го цяла нощ с мен, говорейки му колко ми липсва скъпата ми майка. Той ме пита какъв е бил сънят ми и защо ме е притеснил толкова, но аз отказвах да му кажа. Не искам да му казвам. Не искам никой да знае истината.

- Наистина мисля, че трябва да отидеш, за да посетиш майка си. – Луи казва и аз имам чувството, че избухвам в пламъци.

- Не. – казвам. Няма никакъв начин да отида и да я видя, както и онзи ужасен мъж, на когото тя вика Джо. Той е баща и на Номис, което го прави още по-омразен за мен.

- Хайде, Хари. Не може да се криеш от тях завинаги. Нуждаеш се от това поне да поговориш с майка си. Просто се увери, че тя е добре.

- Отговорът е не.

- Ти ми каза миналата вечер! Тя ти липсва. Ти със сигурност ѝ липсваш, просто ѝ дай минута от времето си, ако ти просто..

- КАЗАХ НЕ. – изкрещявам и очевидно стряскам Луи, когато хвърлям чашата си на пода, карайки я да се строши на парчета. Луи най-накрая става тих и напуска кухнята без да каже дума.

Луи:

Това беше тежък ден за Хари. Но аз трябва да направя правилното нещо сега. Принудих се да го убедя да ме придружи до бакалията. След като най-после навлязохме в трафика започвам да мисля. Много. Музиката на Бон Джови звучи в колата и Хари си припява. Повече изглежда като мърморене докато се вглежда навън. Той има наистина хубав и недооценен глас. Трябва да пее по-често. Част от мен иска да спре радиото и да слуша само гласа на Хари. Изцяло акапела. Не мога да си помогна и го поглеждам, наслаждавайки му се. Има толкова чиста душа. Няма много като него. Той е определено един на вид. Обръщам колата и спирам в един стар и тих квартал. Паркирам колата отзад на един познат блок. Спирам музиката и чакам реакция от Хари. Той изведнъж спира да пее и осъзнава къде сме. Обръща се към мен с ококорени очи.

- Луи? Какво правим тук? – той казва с разтреперан глас както и малко ядосан. Махам ръцете си от волана и се обръщам, за да го видя изцяло. Вземам си дълбоко дъх и чакам изражението му да омекне. Но той все още ме гледа с изплашените си очи.