Survive

Chapter 70

- Лиам? Какво правиш тук? – питам изцяло объркан от присъствието му. Буквално стоя тук с куфара си в ръка и облеченото си яке. Не може той да каже, че аз ще излизам някъде? Да остана сам, да отида за храна? Не знам. Нещо в очите му ми казва, че той знае точно къде ще отивам. Поставя ръка върху куфара ми в опит да придобие смелост, за да ме убеди в това, което ще ми каже. Но не осъзнава ли, че чух достатъчно днес? Не искам да чувам друга дума. След денят, в който дойдох тук съм бил лъган и вече ми писна от това. Не искам да бъда повече част от това. Искам да си тръгна и дори Лиам не може да ме спре точно сега.

- Съжалявам, не мога да правя това повече. – уверявам го и пъхам резервния ключ, който беше мой в ръката му. Той го поглежда, после пак се връща към мен докато аз се опитвам да заобиколя Лиам, за да изляза от апартамента

- Хари, моля те! Знам, че нещата са объркани и знам, че Луи не го е показал, но той се нуждае от теб. Повече отколкото можеш да си представиш. – Лиам ме притисва с възможно най-чувствителния глас, който някога съм чувал от него. Тонът му винаги е бил изчистен дори грубоват, но сега звучи така все едно е на път да заплаче? Поклащам глава и му обръщам гръб. Не мога да погледна към него точно сега. Аз направих своето решение. – Хари, не си тръгвай, умолявам те. – моли ме. Иска ми се просто тези думи да излизат от устните на Луи по-скоро, но не това е случая.

- Чао Лиам... - казвам нежно и го прегръщам. През цялото това време той не ми каза истината, но винаги съм усещал, че мога да разчитам на него, защото не мога да кажа всичко на някого. Лиам ми беше добър приятел и това честно разбива сърцето ми да го гледам по този начин. Наистина е нечестно той да е единствения, който да поправя всичко и да казва нещата, които по-скоро другите трябва да казват. Имам предвид, че Луи можеше да стои тук и да ме умолява да остана, но не. Той излезе и е казал на приятелчето си Лиам да измине целия път до тук, за да каже каквото се предполага, че трябва да е неговия дълг.

Лиам гледа надолу към пода докато завързвам обувките си. Давам му слаба усмивка преди да изляза. Но просто когато стъпвам извън вратата Лиам ме спира.

- Той е болен. – казва. Напълно замръзвам с единия си крак от другата страна на вратата. Не знам какво очаквах, но сигурно не и това. Или да? Гласът в главата ми продължава да ми казва, че съм знаел това през цялото това време. Знаех, че нещо е влошено със здравето му. Беше очевидно. Всички знаци бяха точно пред очите ми. Знаех. Просто не ми се искаше да вярвам. Знаех си. Знаех си. Мамка му, знаех си.