Survive

Chapter 84

Не знам кога, не знам как, но някак си решавам да начертая пътя си до огледалото отгоре на мивката в банята. Вглеждам се емоционално в собственото си отражение. Ръцете ми са заети. В едната държа листа хартия, на който по-рано Луи е записал мислите си, а в другата държа бръснача. Опитвам се да се противопоставя на съблазнителното острие между пръстите ми, но думите са точно там. Напомняйки ми за нещата, които отчаяно искам да игнорирам за най-доброто. Изчезващ. Това е той. Той се изплъзва точно измежду ръцете ми и няма абсолютно нищо, което мога да направя за това. Без значение колко е трудно за осъзнаване, той ще умре. Може би след много, много години или... всеки момент. Какво по дяволите се предполага, че ще правя, когато това се случи? Как се предполага, че ще оцелявам без него? Как?

Не. Той не може. Не може да ме остави в този ужасен свят сам. Не. Не искам да прекарам и секунда на тази земя без него. Не искам и няма да.

Изведнъж листа пада долу под голите ми стъпала. Държа бръснача и го поставям върху кожата на китката си в позиция, в която може би ще направи най-дълбоката рана. И просто, когато усещам тялото си да се подготвя за това да разрежа старите си рани аз чувам звънеца. Изваден съм от странният транс и възвръщам сетивата си. Поглеждам надолу към бръснача отново, отблъскващо и бързо го прибирам обратно върху рафта. Мамка му. Бях го притиснал доста силно към ръката си, че сега е започнало да кърви. Мамка му, мамка му, аз трябва да скрия това колкото е възможно по-скоро. Притичвам в кухнята и започвам да търся лепенка, която да спре кръвотечението, намеците го правят по-малко забележимо. Докато търся из кухнята Найл става нетърпелив от другата страна на входната врата. Той започва да чука на вратата силно, карайки ме дори да се стресирам повече.

- Отвори! Нося пица! – провиква се. Мамка му, не мога да намеря една лепенка никъде. Мамка му. Очите ми бързо се заключават върху сивия суичер на Луи с дългите ръкави, който стои върху кухненската маса. Въздъхвам и го обличам. Поне нещо с дълги ръкави, за да закрие това. Бързам към вратата и я отварям.

- Хей! Бърз си. – казвам задъхано. Найл се намръщва объркано и пристъпва в апартамента с кутия с пица в ръцете си. Без никакви маниери той влиза във всекидневната с мръсни обувки и незабавно се настанява удобно на дивана. Отивам да взема листа от пода в банята и да го донеса на Найл. Поставям го в скута му, а вече устата му е пълна с пица. – Намерих това. Луи очевидно го е написал тази сутрин. – информирам.

Найл прочита листа с наистина фокусирано изражение. После го оставя долу със засмиване.

- Това ли е?- изненадва ме като казва. Понякога искам да показва малко повече загриженост. – Брат, ти звучеше толкова изплашен по телефона и аз помислих, че е нещо сериозно.

- Но...

- Няма нужда от всичкото откачане, нали? Той прави глупости като тези през цялото време. Той просто харесва да пише неща понякога. Знам, че може да бъде смущаващо, но не е нищо сериозно. Обещавам. – Найл ме уверява и аз малко се успокоявам. Но все още не съм напълно убеден и все още съм изплашен. Поемам дълбоко дъх. Не искам да задавам този вид въпроси и да поставям Найл в лошо настроение, но трябва да знам. Всеки път, когато се опитвам да дискутирам състоянието на Луи с момчетата, те стават наистина отбранителни и се опитват да сменят темата, като че те се опитват да игнорират факта, че той всъщност е болен. Но мога ли да бъда единствения, който все още напълно се страхува от това колко сериозно е?

- Мислиш ли, че той ще умре? Като... скоро? – най-после решавам да кажа. Найл ме поглежда чисто раздразнен заради избора ми на теми, за които да говорим. Но честно, толкова е трудно да говориш за другите неща, когато това е единственото нещо в ума ми през деня и нощта. Найл връща парчето пица и прочиства гърлото си.

- Аз не. Аз наистина не. Дори не разбирам защо си толкова уплашен през цялото шибано време. Той има тази болест от пет години и е все още добре. Приятел на дядо ми има същото заболяване и той е получил заболяването към късните си 50 години и не е умрял докато не е навършил 80. – информира и изведнъж се почувствам по-успокоен. Еха, този мъж е имал същото заболяване и то на такава крехка и уязвима възраст и е живял по-дълго отколкото повечето хора. Може би той е прав. Може би съм тръгнал да ставам параноичен. – Ако нещо, риска да умреш ти е много по-голям отколкото риска да умре той.

- Какво? – питам. Какво има предвид с това? Аз дори не съм болен, как шансовете ми да умра са по-големи от неговите?

- Депресията може да убива. Някой, който е дълбоко депресиран може да бъде третиран като някой, умиращ от други заболявания. И двете състояния наравно са способни да убият и двете се нуждаят от професионална помощ. Депресията не е нещо, което просто може да спреш, когато си искаш. Това е нещо, което много хора не получават. Депресията не е в ръцете ти. Когато си депресиран ти не можеш да го спреш от само себе си. Ти се нуждаеш от помощ. Нещото, свързано с депресията е, че тя може да те убие през нощта. Това е най-плашещата част.

За първи път Найл всъщност придава много смисъл. Той е прав. Ако той не беше почукал на вратата по-рано аз щях да се самонараня и кой знае колко дълбоко щеше да е този път. Можеше да бъде много дълбоко. И най-плашещото нещо е това, че не аз дори го направих. Беше този мрак в съзнанието ми, който ме контролира и ми казва да го направя. Толкова е прецакано.