Survive

Chapter 40

4 февруари.

Две години.

След като съм изял задоволителната закуска заедно с момчетата отивам на работа. След часове прекарани там аз се опитвам да се концентрирам. Трудно е да се фокусирам върху заобикалящото ме днес, всъщност. И след работа минавам през целия път за вкъщи, тъй като Луи е с колата. И вървя по улиците на града, вятъра минава през косата ми и аз съм сложил ръце в джобовете на палтото ми. Наистина е доста студено днес, което изглежда повече от перфектно за ден като днескашния.

Когато влизам вкъщи апартамента изглежда точно както съм го напуснал. Виждам колата паркирана отзад и знам, че Луи е вкъщи. Защо той не е благоволил да изчисти поне малко? Свалям обувките, палтото и бийнито си и тогава започвам да оглеждам апартамента, търсейки Луи, за да го скастря за това. Най-после го намирам в спалнята. Той лежи на леглото обут в черни боксерки и моя сив суичър, който е три размера по-голям от неговия. Изглежда много по-уморен от обикновено и за моя изненада дори блед. Всичките ми намерения да го скастря се изпаряват и аз изведнъж усещам порив просто да се сгуша на леглото до него. Затова последвам инстинктите си и правя това.

- Как мина вечерта ти? – той пита с изненадващо дрезгав глас, когато се сгушвам в него, поставяйки глава върху корема му. Започва да се заиграва с косата ми, отмествайки кичури от лицето ми.

- Беше добре. – промърморвам. Луи поглежда надолу към мен и се нацупва. Искам всъщност да разбера къде е прекарал нощта, но без това днес е достатъчно трудно. Мога да почакам засега. – Липсва ми.

- Майка ти? Тя беше тук онзи ден.

- Не, не майка ми.. – казвам и се изправям. Усещам нужда да го информирам затова, тъй като той може да бъде загрижен за мен днес. Той ме гледа объркано. – Днес официално стават две години откакто сестра ми почина..

На лицето му се изписва шок. Той знае, че сестра ми е починала, но не знае, че е мъртва от толкова дълго. Очите на Луи се спират върху ръцете ми. Той ги хваща и преплита пръстите ни. После ме придърпва в скута си.

- Знам, че ти е трудно да говориш за това, но... искаш ли да ми кажеш какво се е случило? Наистина бих искал да знам. – той казва възможно най-внимателно. Добре, предполагам, че той заслужава да знае... кимвам и се обръщам към него.