Survive

Chapter 23

Хари:

Как?

Как може да нямам никакъв късмет? Вчера просто се целувахме и имахме най-прекрасната вечер, а се сега той стои точно тук пред мен, казвайки ми, че миналата вечер е била една голяма пиянска грешка. Той продължава с това, че не бил трезвен и не можел да контролира действията си. По някаква причина той се опитва да намекне, че няма никакви чувства към мен.

Аз просто кимвам и се вглеждам в него безучастно. Всичко затихва от случилото се и аз дори не го слушам повече. Устните му се движат, но не чувам и звук. Чувствам се толкова празен отвътре. Толкова вцепенен. Все едно съм знаел, че ще се случи. Знаех, че никой няма да ме обича. Знаех, че е толкова хубаво, за да е истина. Знаех всичко.

Изведнъж се фокусирах върху него. Той говори за това как иска всичко да си е нормално и просто трябва да оставим миналата вечер зад нас. Честно, това е нещото, което не желая да правя, но кимвам така или иначе. Това не е взаимно решение. Фактът, че той съжалява за това разрушава всичко.

- Никакви по-сериозни чувства, надявам се? – той казва накрая, опитвайки се да завърши тази дълга реч по някакъв начин. Поклащам глава и бързо се усмихвам. Той изглежда облекчен и убеден. Дава ми приятелска прегръдка и аз едва го прегръщам също. Просто стоя така докато той не ме потупва по гърба и не се отдалечава. Очите ми го следят като напуска кухнята, оставяйки ме на парчета.

Сън. Единственото, което искам е сън. Трябва да си почина. Нуждая се от почивка от всичко. Сънят е прекрасен, защото ти си вцепенен по най-добрият начин. Когато спиш не си наранен, не плачеш, ти си просто... нищо. Предпочитам да не усещам нищо пред това болката да е разпространена по цялото ми тяло.

Седнал съм до прозореца на нашата всекидневна. С зачервени и уморени очи се вглеждам навън. Вали и всеки път, когато прозвучават гръмотевици тялото ми потреперва. Има нещо успокояващо в дъжда. Обикновено, дъждовният ден е всичко, което искам, за да мога да заспя. Но тези дни изглежда, че искам нещо повече. Малко човешки контакт. Топлината, идваща от ръцете на човек, когото обожавам. Луи.

Посягам към дръжката на прозореца и леко го отварям. Студеният вятър се промъква през пролуките и кара кожата ми да настръхне. Очите ми се плъзгат към часовника на стената. 4:30. О, боже мой. Ще заспа ли въобще?