Survive

Chapter 10

- Какво мислиш за тази? – Луи каза и застана пред черното BMW. Не беше стар модел и определено изглеждаше достъпно. Въздъхвам и скръствам ръце. Правя всичко най-добро от себе си да сдържа търпението си. След като прекарахме нощта заедно аз дори не съм мигвал. Луи получаваше обаждания през пет минути. Неговата бивша приятелка е наистина обсебена и ако бях на негово място щях да съм притеснен. Луи дори не реагира на никое повикване през цялата нощ. Спеше като бебе, което е още новородено. Предполагам, че ще го използва сега, но наистина трябва да смени и номера си. И да, ето защо съм толкова уморен и ядосан.

- Луи, мислех си, че ще ходим да купим матрак. Защо оглеждаме коли? – надигам вой.

- Нуждая се и благодарение на теб ще съм способен да си я позволя. А сега не бъди такъв досадник, а ми помогни да избера една. – напрегна се. По лицето му играе вълнение.

- Добре, харесва ми тази. Освен, ако ти не решиш, че харесваш това бяло Бентли, или ти е рано за него?

- Твърде е скъп, ако трябва да бъда честен с теб. Аз харесвам тази повече.

- Разбира се. Черно и изчистено. Изглежда подходящо, ако питаш мен. – казвам и се възхищавам на гладкото покритие на тази черна кола. Навеждам се и поглеждам през прозореца. Кожени седалки? Хубаво. Това изглежда като нов старт. Изглежда така, че аз и Луи сме истинска двойка. Вървейки заедно наоколо и избирайки кола заедно. Наистина искам да сме във връзка, ако трябва да бъда честен. Тогава ще гледам на всичко по друг начин.

- И ще я купуваме или.. – питам.

Луи изглежда готов да ми даде „да" като отговор с горда усмивка. Но когато щеше да отвори уста, очите му се заключват зад мен и усмивката му бавно изчезва. Изведнъж от щастлив и развълнуван става раздразнен и малко притеснен. Намръщвам се срещу него.

- Какво става? – питам. Той се опитва да отрече, но виждам притеснението по цялото му лице. Луи не изглежда като човек, който може да скрие емоциите си. Изглежда, че може да носи сърцето в ръкава си. Но нещо ме кара да си мисля, че греша.

- Нищо, добре съм. Може ли да вървим?

- Да си тръгваме? Ами колата?

- Ще я купим утре. Хайде идвай, бързо. – казва и спуска ръкавите на суичера ми. Колебая се и оставам на мястото си. Той ме гледа смъртоносно в очите. – Сега.

Той заповядва и физически ме извежда от сградата. Хванал ме е грубо за ръката. Нямах идея, че е толкова силен. Изненадан съм, впечатлен и малко разтревожен. Защо той действа по този начин? Когато излизаме на паркинга, той мята на едно такси. Отскубвам се от него и спирам на тротоара. Сега и двамата сме задъхани от бягането.

- Защо бързахме? Какво стана с колата? Ами с матрака?

- Ще ги купим утре, но точно сега трябва да вървим.

- Луи, какво по дяволите става? Не може ли просто да ми кажеш? – вече крещя. Той млъква за момент и после въздъхва.

- Моля те, просто влез в таксито. Ще ти обясня после, кълна се. – казва и отваря врата на таксито. Той се бори с дъха си повече отколкото предполагах. Дължината, която избягахме не беше толкова голяма. Колебая се за момент. Той крие нещо и аз искам да знам какво. Аз живея с това момче и той знае повече за мен, отколкото аз си мислех, че може да узнае. Поглеждам към червеното, паникьосано и объркано лице и осъзнавам, че по някаква причина трябва да тръгна с него и той да ми обясни.

- Хубаво. Но ти ще ми кажеш по-късно, окей?

- Добре. А сега побързай. – казва и ме избутва вътре в таксито. Когато и двамата сме вътре си слагаме коланите и Луи продиктува адреса си на шофьора. Виждам объркания поглед на шофьора в огледалото и му казвам да побърза. Преди да осъзнаем вече сме на път. След като потегляме Луи въздъхва. Той обляга глава назад, затваря очи и се опитва да укроти дишането си. Започва да кашля и поставя ръка на гърдите си. Лицето му става червено.

- Добре ли си? – питам притеснено, сигурно изглеждам като ненормален. Той продължава да кашля докато не си прочиства гърлото. Ставам наистина притеснен сега. Потупвам го по гърба, за да му помогна. Наистина не знам какво да правя в такива ситуации.

- Луи, какво става? Добре ли си? – трябва да се уверя. Той се прокашля още веднъж и кимва.

- Добре съм. Добре съм. Просто имам нещо в гърлото.. – казва с наистина дрезгав глас.

- Сигурен ли си? Имам предвид, че може да му кажем да ни закара в болницата.

- Не! Не. Добре съм. Обещавам.

- Сигурен ли си? Изглежда сериозно.. Може да отидем до болни..

- КАЗАХ, ЧЕ СЪМ ДОБРЕ- изкрещява. Гласът му е дрезгав като ада. Лицето му и гърлото му са зачервени и не разбирам защо отказва да отидем в болницата. Прекъснат съм от викането му. Но трябва да се успокоя. Каквото и да става, той определено ще трябва да ми обясни като се приберем. Искам да разбера защо избягахме от сградата. Трябва да знам какво става. Избягахме няколко метра, а той не можеше да си поеме въздух. Това не е нормално. Имам предвид, виждайки стройното му тяло, той не би трябвало да има проблем със силата. И изведнъж моите мисли са спрени изцяло.

- Спри колата.