С твърди и непоколебими стъпки си начертавам пътя извън сградата и до паркинга, където е паркирана колата ни. Чувствам се груб задето не благоволих да кажа довиждане на никой, най-вече към домакина- Зейн. Но в момента съм доста ядосан, за да ми пука. Когато стигам по средата на пътя си до колата аз осъзнавам, че съм забравил якето си вътре, но го игнорирам и продължавам да вървя. Дори не е така студено, а и Луи просто ще го донесе със себе си по-късно. Навън е тъмно освен осветените улици. Вятърът подухва и въздуха е свеж. Единственият звук навън е от хората и музиката, идващи от къщата на Зейн. Остатъкът е просто звука по улиците и тихия квартал.
- Хари! – чувам гласът, принадлежащ на човека, който последен искам да видя точно сега. Въздъхвам и се обръщам просто за да видя бягащия към мен Антъни с якето ми в ръце.
- Забрави якето си. – казва задъхано, когато застава до мен и точно до колата. Изцяло невеж към милия му жест аз буквално грабвам якето от ръцете му с никакъв знак на благодарност като цяло.
- Благодаря. – изплювам явно раздразнен от присъствието му. Глупак само може би ще бъде толкова объркан, изпращах му смесени сигнали още на първия ден. Но той честно просто се опитва да се справи с мен по възможно най-добрия начин, а аз се държа така към него. – Съжалявам задето се държах странно днес. Просто се случиха МНОГО глупости... - признавам и се облягам на колата. Бързо осъзнавам, че може би трябва просто да тръгна, не изглежда така като той да иска да слуша проблемите ми. – Няма значение, трябва просто да тръгвам. Не изглежда да ти пука. – казвам и отварям вратата на колата. Антъни въздъхва и отива от другата страна на колата. Слагам колана си и когато просто предполагам, че си е отишъл изведнъж го чувам да отваря вратата и да сяда на предната седалка до мен.
- Слушам те. – казва. Може би трябваше да го изритам от колата и просто да се прибера у дома и да бъда депресиран посвоему, но може би говоренето за това ще бъде по-полезно? Имам предвид, че ако се прибера вкъщи аз може би ще завърша с нещо лошо като самонараняване, може би по този начин ще се успокоя малко преди да се върна у дома.
Времето минава и преди да осъзная аз говоря с него дълго време. ГОДИНИ. Често съм изненадан, че той реши да ме слуша и изглежда заинтересуван от прекараното дълго време без почивка. Очевидно аз не прибягвам до детайли относно всички неща с Луи, но му казвам, че обичам някого, който е болен и че преминавам през труден период, справяйки се с нещата. Изненадващо той беше доста разбран и ми даде много полезни съвети.
YOU ARE READING
Survive
Fanfiction- Луи. Ти си моят ангел-пазител. Ти спаси живота ми. - казвам неуверено. Гласът ми е нестабилен и аз дори не мога да го разпозная. Стискам меката му и топла ръка. Очите му сканират всеки инч от лицето ми преди да избута къдриците ми назад. Поклаща г...
