Survive

Chapter 87

- Какво по дяволите беше това? Какво прави той тук? – Луи изсъсква в ухото ми и хваща бедрата ми в силна хватка. Бретонът му погъделичква бузата ми докато той пронизва с думи ухото ми през зъби.

- Не съм го канил. –е единственото нещо, което мога да кажа. По някаква причина аз преминавам от дразнейки го към напълно в защитата на режим. Той просто изглежда толкова ядосан и раздразнен точно сега, че аз се страхувам да не забие юмрука си в някоя стена всяка секунда. Но беше безвредно, нали? Ние просто си говорехме... и танцувайки... и малко отърквайки се... добре, беше малко лошо.

- Не е това, което питах. – казва и хваща талията ми в силна хватка. – Защо се отъркваше в него?- пита.

- Ние просто танцувахме. – защитавам се с възможно най-невинния начин. Той поклаща глава.

- Не ме дразни така шибано, принцесо. – казва и ръцете му достигат до задника ми, стискайки го силно и карайки лек стон да излезе от устните ми. Дишам във врата му, за да го насърча. Докосването му е достатъчно, за да ме запали в този момент. Няма отричане. Изведнъж по-бърза R&B песен започва и аз се възползвам от шанса си, за да го приближа по-близо. Започвам да отърквам члена си в неговия, после се извъртявам и започвам да притискам задника си в неговия. Той захапва устна и целува врата ми. – Спри това. – изсъсква.

- Просто танцувам. – дразня го и продължавам да се отърквам. Изведнъж хваща талията ми.

- Какво се опитваш да направиш всъщност? – пита в доста объркан тон. Обръщам се и му давам бавна и страстна целувка по устните.

- Искам те. – прошепвам прочувствено в ухото му. Цялото му тяло се напряга и той поема дълбоко дъх преди да преглътне тревожността си. Поглеждам право в сапфирено сините му очи и виждам похотта. Затваря очи и ме благословява с миглите си. Възползвам се от шанса си и го придърпвам по-близо, позволявайки на ръката ми да се спусне надолу по линията на корема му. Обикновено бих бил засрамен да показвам такава привързаност публично, но днес просто не ми пука изобщо. Освен това всеки е пиян и дори не ни обръщат внимание в края на дансинга. Когато пръстите ми достигат до члена му той бързо реагира като грабва китката ми.

- Трябва да се върнем при момчетата. – казва, пуска ръката ми и отстъпва от мен. Слагам ръка на рамото му да възразя, но той просто се обръща към мен с наистина ядосано изражение на лицето си. – Сега. – сопва се с наистина командващ тон. Няма какво повече да се осмеля да направя, когато той е така ядосан. Просто се успокоявам и чувствам как самочувствието ми спада докато го следвам до дивана, където останалите са седнали. Мислех си, че ще проработи. Може би наистина прецаках нещата този път. Не мога да продължавам да спазвам дистанция от него и да отказвам секс, когато наистина, наистина отчаяно го искам. Накрая просто прецаках всичко както обикновено. Продължавам да го отблъсквам, че сега когато съм на колене той ме третира по същия начин. Толкова защитавам Луи откакто ми каза за болестта, че не позволявам нищо да му се случи.

- Кой е навит за шотове? – Зейн възкликва и държи бутилка с водка във въздуха. Хората около нас вдигат наздраве и Луи е един от тях. Стоим до момчетата и Луи е увил ръка около талията ми по глупав начин сякаш да ме предпазва докато даже дори не ме поглежда. Знаеш ли какво? Вече не съм в настроение. Дори не чувствам, че ми се купонясва повече. Предполага ли се, че трябва да стоя тук и да се опитвам да си прекарам добре като се чувствам виновен за всичко, което направя? Не знам, дори не се чувствам желан повече. Фактът, че той тотално ме отряза просто показва как дори не съм го втвърдил. Това не е добре за увереността ми.

- Може ли да взема ключовете за колата? Мисля да си ходя у дома... - казвам достатъчно тихо, че само Луи да чуе. Ако останалите момчета чуят те ще ме увещават да остана, а аз наистина не искам. Луи бързо се отдръпва от талията ми и се извърта, за да ме погледне по-ядосан и от преди.

- Какво? Защо? Просто още два часа и аз ще си тръгна с теб, кълна се.

- Не, а и аз искам да си тръгна сега. Уморен съм и не съм в настроение като цяло... - изскимтявам и Луи просто слага ключовете в ръката ми.

- Добре, върви. Ще те видя, когато се прибера у дома. – казва провлачено. Поглеждам го изненадан, не знам какво очаквах, но не очаквах, че ще бъде толкова лесен за убеждение. Надявах се, че той ще се опита да ме накара да остана, но се предаде наистина бързо. Слагам ключовете в джоба си и дори не благоволявам да го прегърна за довиждане. Дори не знам какво да направя в този момент.