Survive

Chapter 94

Луи:

Днес е денят.

Хари:

Днес е денят. Бях решил да кажа на Луи истината за Антъни днес. Трябваше да изчистя съвестта си и да бъда честен с него. Тези последни седмици ме убиваха. Беше мъчение да се чувствам виновен всяка секунда и всеки ден.

- Готов ли си да вървим, любов? Не искаме да изпуснем резервацията си за вечеря. – Луи извиква от коридора. Стоя в спалнята на Луи, оправяйки яката си пред огледалото докато Луи нетърпеливо ме чака. Той е на ръба цял ден и аз нямам идея защо. Аз трябва да съм единственият нервен. Имайки предвид, че ние ще вечеряме в хубав ресторант и аз трябва да намеря възможността да му кажа истината веднъж завинаги. Имам предвид, че е публично място и той не може да се ядоса много и да започне да ми вика. Минаха седмици откакто се случи затова да се надявам, че той просто ще се съгласи, ще го остави зад нас и ще ми прости.

- ХАРИ! ПОБЪРЗАЙ! – Луи официално губи търпението си. Честно, не разбирам защо е толкова стресиран. Въздъхвам и отивам към входната врата, където той стои. Толкова е изключителен. Стои там с хубавия си костюм и навити ръкави. Изглежда толкова нервен и замислен днес. Толкова е сладък.

- Готов съм, да тръгваме.

Когато стигаме ресторанта Луи продължава да се държи наистина странно. През цялото пътуване дотук той караше като луд и почваше да крещи на всеки, който го изпревари. Сега той е тук и продължава да изглежда стресиран от всичко. Стояхме на опашката почти минута, а Луи проверяваше часа за милиарден път.

- Резервация за Томлинсън, моля. – Луи казва след като минаваме през входа. Мъжът, който работи там проверява листите и след това ни завежда до масата ни. Оглеждам ресторанта и Господи, толкова е елегантен. Когато достигаме масата си, точно до прозореца с най-добрата гледка, аз забелязвам как Луи увива ръка около талията ми. Усмихва ми се с умиление. – Томлинсън. – казва, оставяйки ме объркан. – Хари Томлинсън ще звучи толкова добре някой ден, нали?

- Да, но ъм... сигурен ли си, че можем да си позволим това място? – прошепвам и Луи някак си успява вече да ми се усмихне.

- Да. Ти пестиш всяко пени. – казва и сърцето ми се отпуска. Минавам, за да седна на стола си и Луи го издърпва за мен като джентълмен. Усмихвам му се и двамата сядаме на масата. Почвам да чета менюто и всичко звучи вкусно.