My CEO HUSBAND:฿ⱤɆ₳₭ł₦₲ ł₵Ɇ

25.

╭┉┉┅┄┈•◦ೋ•◦❥•◦ೋ
   Гледна•Т/И  
•◦ೋ•◦❥•◦ೋ•┈┄┄┅┉┉╯

- Съжалявам..
Усещах разкаянието в гласът му, но беше принуден да продължава, а думите ми само влошаваха положението, за това реших да замълча. Истината е че умирах от страх и тялото ме болеше ужасно много, за да мога да намеря някакви сили да избягам или дори да ударя Намджун, за това просто стоях мирно и кротко. Сълзите ми останаха единственото нещо пуснато на свобода в този момент.

Юнги приключи с връзването на ръцете ми и след като ги заключи ги остави леко и прилежно на скута ми, продължавайки наведен към глезените ми.
Белезниците бяха метални и здрави. Явно Намджун не се шегуваше като каза, че ще ми го върне. Но какво ли е намислил още, че кара Юнги да ме връзва толкова здраво..ще ме убие ли..?
Очите ми се разшириха за миг, но се успокоих че нямаше. Нямаше как. Техьон и бизнесът му са основните две причини поради които нямаше да посмее да го направи.

В този момент чух тежкото изтракване на окови и погледнах надолу към глезените си, които Юнги държеше в ръце. Това затворнически белезници ли са..?
Нима ще ми сложи и белезници, с които да не мога да ходя?
Юнги щракна катинарите и се изправи.

- Хайде. Да вървим...

Станах и едва не паднах още на първата крачка. Тези неща бяха наистина тежки и краката започнаха да ме болят допълнително от чуждата тежест, за това започнах да се движа с малки крачки.

Успях да сляза някак по стълбите и стигнахме офисът му. Познавах тази стая твърде добре.
Вътре ме чакаше един стол обърнат с лице към бюрото, а столът на бюрото пък беше обърнат с гръб към мен.
Седнах най-сетне и столът пред мен се завъртя. Погледите ни с този мъж се срещнаха отново. Започнах да треперя леко.