My CEO HUSBAND:฿ⱤɆ₳₭ł₦₲ ł₵Ɇ

86.

- Всъщност защо дойде тук така изневиделица?

- Исках да чуя отговор от сестра ми какво  се случва тук...

- Значи не знаеш за нищо от случилите се събития.

- Как се очакваше да знам?! Та аз съм на 325км от Сеул!

- Не...живееш вече тук?

- Не, започнах да уча и работя в Бусан...просто си взех отпуск за 3 дни покрай семейният ден.

В този момент видях малката усмивка на Юнги как се плъзва между двете му уши.

- Какво?

- А не, нищо. Пазиш номерът ми все още нали?

- А..да защо?...

- Можеш да ми звъннеш някой път.

- !!!.....

╭┉┉┅┄┈•◦ೋ•◦❥•◦ೋ
         Гледна•Юнги    
•◦ೋ•◦❥•◦ೋ•┈┄┄┅┉┉╯

!!!
ИДИОТ! КАКВО МУ КАЗА ТИ ТОКУ-ЩО!?
Ударих се мислено по челото силно представяйки си, че се забивам в стената. Идеше ми да потъна, но не можех да избягам, защото в онзи момент дойдоха Т/И и Намджун за моя радост или ужас, да ме спасят от неловката ситуация. Надявам се да не са чули нищо...

- Заповядай Джимини.
Т/И му подаде една кутия.
- Бях направила от любимите ти бисквити и реших да ти ги дам. Знам че в онази къща няма да ти дадат да ядеш от моята храна, за това ако искаш просто ги скрий в колата си и ги опитай когато можеш или когато се прибереш в Бусан обратно.

- Нуна, благодаря ти!

Джимин прегърна Т/И и в онзи момент забелязах лицето на Джимин. Беше леко червено.

- О, Джимини? Защо си така червен?

- А, нуна. Ами аз, а..малко ми е топло просто. Както и да е. Трябва да се прибирам. Радвам се че си оставаш моята нуна.

Т/И му се усмихна топло и го потупа по главата все едно е малко дете.

- Разбира се че оставам щом искаш, коя съм аз да отказвам.

- Благодаря също така за бисквитките. Е, аз тръгвам. До скоро!

- До скоро!
Усмивката ѝ беше толкова топла към това момче. Явно наистина го ценеше и държеше на него.
Но щом Джимин затвори вратата зад себе си усмивката ѝ изчезна...

- Т/И, добре ли си?
Попита я Намджун. В очите ѝ можеха да се видят сълзи.

╭┉┉┅┄┈•◦ೋ•◦❥•◦ೋ
      Гледна•Т/И     
•◦ೋ•◦❥•◦ೋ•┈┄┄┅┉┉╯

- Стой така... Сега се връщам!
Бях изтичала бързо в кухнята, но скоро когато пристигнах усетих една голяма ръка държаща моята, сякаш да ме спре и се обърнах. Беше Намджун.
- Намджун?

- Т/И...какво правиш?

- Как така какво правя? Имаме гост. Какво мислиш, че правя?

- Да, но...сигурна ли си, че е добра идея да поддържаш контакт с него?

- Като цяло не смятам братчето си за заплаха.

- Продължаваш да държиш на онези хора, въпреки че се отнесоха с теб...

- Намджун, той е единственият човек от онази къща, който остава с мен въпреки всичко и ме търси както виждаш и не иска да се примири като тях с фактите. Няма да го отхвърля. Познавам го от както се е родил и ще продължавам да оценявам добротата му. Освен това....ние винаги сме били малко или много черните овци в очите на нашите...така че..