My CEO husband: Cold Love [ЗАВЪРШЕНА]

105.

╭┉┉┅┄┈•◦ೋ•◦❥•◦ೋ
        Гледна•Юнги     
•◦ೋ•◦❥•◦ೋ•┈┄┄┅┉┉╯

Джимин тръгна навън да ме чака в колата.
Леле, беше за малко..

- Сър, добре ли сте и двамата?

- Да, благодаря за бързата реакция Юнги.

Аз само кимнах и се обърнах.

- Извинете ме, след като вече всичко е наред, сега отивам да изпратя госта.

Взех куфарът на Джимин и тръгнах към колата, за да го видя вътре през стъклото как седеше все още ядосан, заради случката вътре, скръстил ръце, смръщил вежди и долната му челюст се подаваше малко напред.
Отвори вратата и запалих двигателя.

- Е, сега да тръгваме.
Той ме погшед а, но не каза нищо.
Видях тъжният му поглед.
- Плакъл ли си..?

- ...млъквай и тръгвай..

През почти целият път той не каза нищичко. Накрая реших да се опитам да разведря обстановката и да започна някакъв разговор.

- Обстановката вътре беше доста разгорещена. Не съм вярвал, че ще те видя да повдигаш така тонът и ще тръгнеш да посягаш. Признавам леко ме изплаши..

- ...

- Съжалявам, че се държах там така с теб, но се наложи. Моля те не ми се сърди.

- ...не ти се..ако не ме беше спрял можех да ударя в яда си и Т/И...
Мразя се, когато става така. Не исках да става така...колко ли е разочарована от мен в момента...
Аз просто исках да я защитя от онзи човек!

Гневът си бе тръгнал от него и можех да усетя вече тъгата в гласът му.

- Ако кажа на Джису-нуна какво решение е взела Т/И-нуна,ще се ядоса много..

- Тогава като знаеш просто не ѝ казвай..

- Но тя рано или късно ще разбере сама хьонг..!

Скоро стигнахме пред домът му. Спрях колата и го видях как започва да плаче.

- Ей
Той се обърна към мен с насълзени очи.
- Искаш ли прегръдка?
Той се позамисли, изтри сълзите си до колкото можа и поклати глава за "да"
- Ела тук.
Без да му мисли повече скочи в обятията ми и ме прегърна силно, след което започна да плаче повече. Чувствах се зле за него. Той просто искаше да я защити, а го изкарахме лошият в онзи момент.
Сложих ръка върху главата му и започнах да я тупам лекичко, за да го успокоя.
- Няма, няма. Стига. Всичко ще се оправи. Знаеш го. Недей да плачеш.
Толкова плака, че ми измокри бялата риза под сакото. След като вече изплака цялата вода, която имаше в себе си се поуспокои малко и ме пусна, а аз му подадох една нова бутилка с вода от колата, да пийне и да му се поразмине малко. Лицето му беше червено и подуто като домат.
- По-добре?
Той кимна.

- Да, благодаря..

Изпратих го до вътре, оставих му куфарът и се сбогувах с него.

- Ще се оправиш сам нали..?
Той кимна доизбърсвайки мокрото си лице.
- Е, добре тогава. Грижи се за себе си.

Оставих го и се върнах обратно в имението.